Затича се и отново коленичи до тялото. Дори не можеше да каже дали е мъж или жена. Успя да разбере само, че носи панталон, така че прие, че е мъж. Постави ръка под врата му и изтри кървавата маска от подпухналите, разбити устни, долепи своите до тях.
Спомни си какво бе правила с него Дена, когато бе на косъм от смъртта. Спомни си как Кара бе сторила същото с Ду Чайлу.
Вдъхна дъха на живота в безжизненото тяло. Отдели устни и се заслуша. Опита отново, после отново и отново.
Остана коленичил край тялото сякаш цяла вечност, макар да бе сигурен, че са минали не повече от няколко минути. Отчаяно се надяваше тази бедна нещастна душа да съумее да се върне при тях. Помоли добрите духове за помощ.
Толкова му се искаше да има поне едно хубаво нещо, което да е научил от Дена, Морещицата. Кара вече бе върнала Ду Чайлу към живота, доказвайки, че Морещиците могат не само да отнемат живот.
Отново се помоли горещо на добрите духове за помощ, да задържат бедната душа при тялото й, да не я вземат при себе си.
Животът се завърна с тежък стон.
Ричард чу стъпки. Вдигна поглед и видя двама от майсторите на острието да се завръщат при него. Бе излишно да ги пита дали са свършили успешно мисията си. Бандата разбойници нямаше да има възможност за повече злини тази нощ.
Но освен двамата идваше и още някой. Беше възрастен господин в тъмни дрехи. Бързаше към тях някак уплашено, но и припряно.
Остана потресен от гледката.
— О, скъпи Създателю, още един ли!
— Още един? — попита Ричард.
Мъжът се свлече на колене, явно не чул въпроса на Ричард. Вдигна кървавата ръка и я допря до бузата си.
— Слава на Създателя — прошепна след малко. Вдигна поглед към Ричард. — Имам карета. — Посочи към пътя. — Ето я там, на пътя. Помогнете ми да отнеса бедното същество вътре и ще мога да му помогна у дома.
— Къде живеете? — попита Ричард.
— Във Феърфийлд — отвърна мъжът и като не откъсваше очи от майсторите на острието, нежно, внимателно повдигна от земята изпадналия в безсъзнание, но все пак дишащ човек.
— Добре — каза Ричард, избърсвайки кръвта от устните си. — Вероятно е по-близо от моя лагер.
Ричард понечи да помогне, но онзи отказа.
— Значи в такъв случай вие сте Господарят Рал?
Ричард кимна. Мъжът спря и подаде ръка за поздрав.
— Господарю Рал, за мен е чест, макар обстоятелствата да не са особено приятни. Казвам се Едуин Уинтроп.
Ричард стисна ръката му.
— Господин Уинтроп.
— Едуин, ако обичате. — Мъжът стисна Ричард за раменете. — Господарю Рал, това е просто ужасно. Моята любима съпруга Клодин…
Едуин избухна в сълзи. Ричард внимателно го подхвана, опасявайки се, че човекът може да се строполи на земята.
— Любимата ми съпруга Клодин бе убита по съвсем същия начин. Пребита до смърт на това място.
— Наистина съжалявам — отвърна Ричард, едва сега давайки си сметка за реакцията на мъжа.
— Нека да помогнем на това бедно същество. За жалост на Клодин не е имало кой да помогне. Моля ви, Господарю Рал, нека помогнем поне на този човек.
— Наричай ме Ричард, Едуин. Не бих искал нищо повече от това да помогна.
Ричард проследи с поглед как Джиаан и другарят му помагат тялото да бъде положено внимателно в каретата.
— Искам да придружите Едуин. Не можем да сме сигурни, че онзи, който е направил това, няма да опита отново.
— Не остана никой, който да докладва, че са се провалили — отвърна Джиаан.
— Рано или късно ще разберат. — Ричард се обърна към Едуин. — Не бива да казваш никому за случилото се, в противен случай може да се окажеш изложен на опасност. Може да се опитат да довършат работата.
Едуин кимна и се качи в каретата си.
— Имам лечителка, дългогодишна приятелка, на която мога да се доверя напълно.
Ричард и другите майстори на острието извървяха мълчешком пътя до лагера. Преди време те бяха изразили пред него абсолютната си увереност, че Ричард ще успее да прогони Хармониите, опитали се да отнемат живота на тяхната духовна майка. Ричард нямаше сили да им признае, че сега не е напреднал повече, отколкото в онзи злощастен ден.
Когато се върна в лагера, почти всички вече спяха. Не бе в настроение да разговаря с постовите. Мисълта му бе заета с Джоузеф Андер и Хармониите.
Не намери Калан в палатката им. Вероятно бе отишла при Ду Чайлу. Ду Чайлу бе започнала да цени присъствието на Калан — явно имаше нужда от друга жена до себе си. Наближаваше времето да ражда.