Ричард взе книгата на Джоузеф Андер и една свещ и се запъти към палатката, използвана от офицерите за срещи. Искаше да поработи още върху превода, но не му се щеше да пречи на Калан да спи, когато тя се върне. Знаеше, че ако остане да работи в тяхната палатка, тя ще поиска да будува с него. Нямаше нужда да отнема от съня й.
ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
РИЧАРД СЕ БЕ СЪСРЕДОТОЧИЛ върху едно изключително трудно и заплетено място в превода, опитвайки се да прекоси лабиринта от заплетени смиели, когато в палатката се плъзна Джиаан. Д’Харанските войници винаги искаха разрешение за влизане. Майсторите на острието приемаха безусловно, че могат да влизат навсякъде и по всяко време. На фона на скучната дисциплинираност на войниците Ричард го намираше за забавно.
— Кахарин, трябва да дойдеш с мен. Ду Чайлу ме изпраща.
Ричард скочи на крака.
— Бебето ли? Бебето идва? Ще повикам Калан. Да вървим.
— Не. — Джиаан го спря с ръка. — Не е твоето дете. Прати ме да повикам теб и каза да дойдеш сам.
— Не иска да взема Калан?
— Не, Кахарин, трябва да постъпиш така, както иска нашата духовна майка, твоята съпруга.
Ричард никога не бе виждал Джиаан по-разтревожен. Този човек винаги бе съумявал да остане като камък с меч. Ричард протегна ръка в знак да тръгват.
С изненада установи, че навън се развиделява. Бе прекарал в работа цялата нощ. Надяваше се Калан да си е легнала. Ако не беше, със сигурност щеше да му се кара, задето не е почивал.
Джиаан го заведе при два оседлани коня. Това също изненада Ричард. Мъжът би предпочел да тича, вместо да язди, освен, ако Ду Чайлу не му нареди да използва кон — а това бе почти невероятно.
— Какво става тук? — Ричард посочи към палатката на Ду Чайлу. — Мислех, че Ду Чайлу ме вика.
Джиаан скочи на седлото.
— В града е.
— Какво прави във Феърфийлд? Там едва ли е безопасно за нея, не и след като всички се обърнаха срещу нас.
— Моля те, Кахарин. Умолявам те, ела с мен и побързай.
Ричард скочи върху коня си.
— Разбира се. Съжалявам, Джиаан. Да вървим.
Ричард започваше да се притеснява, че Ду Чайлу вече си има неприятности с хората във Феърфийлд. Те знаеха, че тя е от хората на Господаря Рал и Майката Изповедник. Освен това бяха наясно и че е негова съпруга. Пришпори коня. Притеснението го сви за гърлото.
Вратата на една къща, сгушена сред дърветата, се отвори. Едуин надникна навън. Ричард, който вече наистина се бе притеснил, се поотпусна малко. Вероятно човекът, когото бяха спасили, не вървеше на добре и домакините сигурно искаха Ричард да се види с него, преди да е настъпила смъртта — нали все пак той бе върнал на нещастника дъха на живота.
Това, което не разбираше, бе какво ли търси тук Ду Чайлу. Но предположи, че сигурно просто изпитва привързаност към пострадалия — нали нея също я бяха върнали към живот по този начин.
Едуин, изплашен и притеснен, ги поведе през коридори и добре поддържани стаи в голямата къща. Отвсякъде се излъчваше някакво пусто, тихо, тъжно спокойствие. Ричард си го обясни със скорошната смърт на съпругата на домакина.
Стигнаха до една стая в дъното на къс, слабо осветен коридор. Вратата беше затворена. Джиаан почука тихичко, след това отведе встрани сломения Едуин.
Мъжът стисна Ричард за ръкава.
— Ако имаш нужда от нещо, Ричард, насреща съм.
Ричард кимна и Едуин се остави Джиаан да го отведе.
Вратата се отвори. Отвътре надзърна Ду Чайлу. Щом видя Ричард, излезе навън и го бутна назад, опирайки ръка в гърдите му. Затвори вратата след себе си, без да свали ръката си от гърдите му.
— Ричард, трябва да ме чуеш. Трябва да ме чуеш много внимателно и да не пощуряваш.
— Да пощурявам ли? Защо?
— Ричард, моля те, важно е. Трябва да ме чуеш и да правиш онова, което ти кажа. Обещай ми.
Ричард усети как лицето му пребледнява. Кимна.
— Обещавам, Ду Чайлу. Какво има?
Тя пристъпи напред. Ръката й остана на гърдите му, другата се плъзна към ръката му.
— Ричард, човекът, когото намери снощи е Калан.
— Това е невъзможно. Бих познал Калан.
Очите на Ду Чайлу бяха пълни със сълзи.
— Ричард, моля те, не знам дали изобщо ще оживее. Ти си я върнал към живот, но не знам дали, исках да дойдеш.
Той не можеше да си поеме дъх.
— Но — Мисълта му отказваше да работи. — Но аз бих я познал. Ду Чайлу, сигурно грешиш. Бих познал Калан.
Тя го стисна за ръката.
— Самата аз не я познах, докато не изтрихме част от…
Ричард се спусна към вратата. Ду Чайлу го спря.