— Ти ми обеща. Обеща да ме чуеш.
Ричард едва разчленяваше думите й. Не можеше да мисли. Пред очите му бе единствено кървавото, натрошено тяло в полето. Не можеше да се накара да повярва, че това наистина е било Калан.
Прокара пръсти през косата си. С мъка се накара да проговори:
— Ду Чайлу, моля те, не ми причинявай това. Моля те, не ми го причинявай.
Тя го разтърси за ръката.
— Трябва да си силен, иначе тя няма никакъв шанс. Моля те, не си го изкарвай на мен.
— Какво ти трябва? Само кажи. Назови го, Ду Чайлу. — По бузите му се стичаха сълзи. — Моля те, кажи ми какво ти трябва.
— Трябва ми да ме чуеш. Готов ли си?
Той кимна. Не знаеше за какво точно го моли тя, но кимна, докато мисълта му препускаше бясно. Той може да я излекува. Нали притежава магия. Лекуването изисква Адитивна магия.
Тя го разтърси отново.
— Ричард.
— Съжалявам. Кажи. Слушам те.
Ду Чайлу не издържа на погледа му.
— Загубила е детето.
Ричард примигна.
— Значи грешиш. Не може да е Калан.
Ду Чайлу заби очи в пода и въздъхна дълбоко.
— Калан беше бременна. Каза ми го, когато бяхме в онова градче, където ти четеше нещата на онзи човек — Андер.
— Уестбрук?
Ду Чайлу кимна.
— Там, преди двамата да отидете сами до планинското езеро, тогава ми го призна. Накара ме да обещая да не ти казвам. Било дълга история. Мисля, че сега имаш право да го знаеш, затова престъпвам обещанието си. Тя загуби детето.
Ричард се свлече на пода. Ду Чайлу го прегърна, докато той ридаеше неудържимо.
— Ричард, разбирам болката ти, но това няма да й помогне.
Той някак си успя да се накара да спре. Облегна се на стената, безчувствен и ням, в очакване Ду Чайлу да му каже какво трябва да направи.
— Трябва да прогониш Хармониите.
Той скочи на крака.
— Какво?
— Ако си върнеш магията, можеш да я излекуваш.
Нещата изведнъж си дойдоха по местата. Трябва да прогони Хармониите. Това е. Само да ги прогони и после да излекува Калан.
— Ричард, когато бяхме на онова място, където Калан ми каза, че чака дете…
Думите „чака дете“ отново го хвърлиха в безумен пристъп. Осъзна, че Калан е била бременна, а той дори не е разбрал. И сега детето им вече бе мъртво.
— Уестбрук, Ричард, слушай ме. Когато бяхме там, хората разправяха, че имало ужасен вятър и дъжд, и огън, които унищожили почти всичко, останало от онзи човек.
— Да, сигурно са били Хармониите.
— Те са го мразили. Ти трябва да изпитваш същата омраза в сърцето си, за да можеш да ги прогониш. Само тогава ще можеш да си върнеш магията и да излекуваш Калан. Мисълта на Ричард препускаше бясно. Хармониите са мразили Джоузеф Андер. Защо? Едва ли, защото ги е отпратил от този свят — подобно нещо Андер не бе направил. Вместо това ги бе превърнал в свои роби и ги бе принудил да му служат. Домини дирч по някакъв начин бе свързан със стореното от него.
Когато Ричард и Калан са ги освободили, Хармониите са излели част от отмъщението си върху вещите на Андер. Но защо точно на онези от тях, намиращи се в Уестбрук, а не на книгите в библиотеката на имението?
В главата на Ричард зазвъняха думите на Джоузеф Андер:
„В крайна сметка стигнах до заключението, че трябва да отхвърля както Създателя, така и Пазителя. Вместо това създадох свое собствено решение, свое собствено прераждане и смърт и по този начин винаги ще защитавам народа си. Така че сбогом, тъй като потапям душата си в бурни води, за да наблюдавам оттам за вечни времена тъй внимателно изкованото от мен, което вече е защитено и непробиваемо.“
Бурни води.
Ричард най-сетне разбра какво е направил Джоузеф Андер.
— Трябва да вървя, Ду Чайлу. Трябва да вървя. — Той я стисна за раменете. — Моля те, поддържай я жива, докато се върна. Трябва да го направиш!
— Ричард, ще направим всичко възможно. Имаш думата ми като твоя жена.
— Едуин!
Мъжът се запрепъва забързано по коридора.
— Да, Ричард. Какво мога да направя за теб? Само кажи.
— Можеш ли да укриваш тези хора при теб? Жена ми — Ричард трябваше да преглътне, за да се овладее. — Можеш ли да укриваш тук Калан? И Ду Чайлу, заедно с петимата й бойци?
Едуин описа кръг с ръка.
— Къщата ми е голяма. Има много място. Никой няма да знае кой е вътре. И без друго нямам много приятели, а онези, които имам, са ми верни до гроб.
Ричард го стисна за ръката.
— Благодаря ти, Едуин. Искам още да те помоля, когато се върна, да напуснеш къщата си.
— Моля? Защо?
— Императорският орден идва.
— Но няма ли да успееш да ги спреш?
Ричард разпери ръце.
— Как? Хората тук отхвърлиха шанса, който им дадох. Едуин, те убиха жена ти по същия начин, по който се опитаха да убият и моята. И ти искаш от мен да рискувам живота на добри хора, за да запазя тяхното благополучие?