Едуин посърна.
— Не, едва ли. Сред нас имаше хора, които бяха на твоя страна, Ричард. Опитахме се.
— Знам. Точно затова те предупреждавам. Кажи на приятелите си и се махайте оттук, докато още можете. Отпращам хората си още днес. Императорският орден ще е тук след не повече от две седмици.
— Колко време ще отсъстваш?
— Може би десетина дни — най-много. Трябва да отида в пустошта над долината Нарийф.
— Отвратително място.
Ричард кимна.
— Представа нямаш.
— Ще се грижим за Майката Изповедник както никой друг.
— Имаш ли варели, Едуин?
Мъжът се намръщи.
— Да, в склада.
— Напълни ги с вода. Запаси се с храна. След няколко дни водата и всичко, което расте от земята, може би ще е отровено.
— Защо?
Ричард стисна зъби.
— Джаганг идва тук за храна. Най-малкото, което мога да направя, е да му осигуря едно малко разстройство.
— Ричард — тихо каза Ду Чайлу и го погледна в очи те. — Не съм сигурна. Искаш ли да я видиш, преди да тръгнеш?
Ричард се стегна.
— Да, ако обичаш.
Ричард препуска в галоп из целия път обратно до лагера. Там щеше да смени коня си, така че не щадеше силите на бедното животно. Пътьом му се стори, че капитан Мейферт е вдигнал тревога сред войниците си. Постовете бяха удвоени, имаше патрули доста по-напред от обичайното. В армията без съмнение се бе разчуло, че става нещо.
Ричард се надяваше капитанът да не го пита за Калан. Едва ли щеше да успее да запази присъствие на духа, ако се наложеше да му обяснява, ако трябваше да му описва гледката, която го бе посрещнала в леглото.
Макар да знаеше, че е тя, едва я позна.
Гледката бе повече от ужасна. Направо разби сърцето му. Никога не се бе чувствал по-самотен на света, никога не бе изпитвал по-непоносима болка.
Вместо да се отдаде на мъката си, се опитваше да се съсредоточи върху предстоящата работа. Трябваше да прогони Калан от мислите си, ако искаше да й помогне. Знаеше, че това е невъзможно, но се помъчи да се концентрира върху фигурата на Джоузеф Андер и онова, което трябваше да се направи.
Трябваше да си възвърне магията и да излекува Калан. Щеше да направи всичко, за да облекчи страданията й. За щастие поне не бе в съзнание.
Беше убеден, че е разбрал какво е направил Джоузеф Андер, но нямаше ни най-малка представа как може да оправи нещата. Реши, че все пак има няколко дни път до мястото, през което време щеше може да помисли спокойно.
Все още не бе загубил Субстрактивната страна на магията си. Беше я използвал и преди и имаше — макар и малка — представа за нея. Натан, Пророк и предтеча на Ричард, веднъж му бе казал, че дарбата му е по-различна от тази на останалите магьосници, защото е магьосник-воин. Силата на Ричард се задействаше от необходимостта. И се предизвикваше от гнева.
Сега необходимостта му бе крещяща.
А гневът му бе като за десет магьосници.
Изведнъж се сети — това бе част от нещата, които Джоузеф Андер описваше, че е направил. Бе създал онова, от което се е нуждаел. Ричард се запита как ли би могло да му помогне това прозрение.
Капитан Мейферт сви юмрук към сърцето си, докато Ричард скачаше от коня.
— Капитане, трябва ми отпочинал кон. Всъщност най-добре да са три. Трябва да тръгвам — Ричард допря пръсти до челото си, опитвайки се да си подреди мислите. — Искам да сте в готовност и веднага, щом се върнат и останалите наблюдаващи гласуването, да се махате оттук.
— Къде ще отидем, Господарю Рал, ако мога да попитам?
— Връщате се при генерал Рейбич. Аз няма да дойда с вас.
Капитанът го последва в палатката му, където Ричард искаше да събере багажа си и багажа на Калан. Пътьом капитанът разпрати заповеди на войниците си, поръча отпочинали коне за Господаря Рал, натоварени с провизии. Ричард се провикна към едно от момчетата, че му е нужно най-доброто оборудване за дълга и трудна езда. Онзи незабавно се отправи да изпълни заповедта.
Капитанът остана да чака отвън, докато Ричард приготви нещата в палатката. Започна да събира багажа. Когато стигна до бялата Изповедническа рокля на Калан, ръцете му затрепериха, свлече се на колене, победен от мъката.
Останал сам в палатката, се отдаде на молитва, умолявайки добрите духове по-горещо от всякога да му помогнат. Обещаваше им всичко, което пожелаят в замяна. Спомняйки си, че единственото, което можеше да направи, бе да прогони Хармониите, за да излекува Калан, се разбърза.
Навън го чакаха конете. Развиделяваше се.
— Капитане, искам да се върнете при генерал Рейбич възможно най-скоро.