Отчасти заради популярността на Хилдемара, но най-вече поради опасните й контакти Бертранд не се осмеляваше да й възразява особено вдъхновено, не искаше да се карат или да прави каквото и да било срещу нея. Тя го бе предупредила да не й се пречка, ако не иска да умре от внезапна смърт.
Тази заплаха не му допадаше особено. Така че през по-голямата част от времето си просто избягваше жена си. Имаше обаче и случаи, когато рисковано правеше глупави коментари или по някакъв начин я злепоставяше и тогава тя отиваше при него. Без значение къде се намира той — в леглото, в кабинета или на среща с видни свои поддръжници. Бертранд обикновено гледаше да избягва проблемите, като стои постоянно нащрек, но имаше случаи, когато не съумяваше да си спести гнева й.
Връзката им се бе закрепила на подобно странно ниво от години и им бе донесла дъщеря, за която никой от двамата не го бе грижа. Напоследък Далтон я бе виждал само веднъж, когато я бяха извикали от колежа, за да застане до родителите си при публичните им изявления за ужасите, които ще донесат на народа Майката Изповедник и Господарят Рал.
Господарят Рал вече бе отхвърлен от народа на Андерия. Майката Изповедник бе… е, Далтон не бе сигурен какво точно бе станало с нея в крайна сметка, но нещо му подсказваше, че най-вероятно е мъртва. Вярно, бе загубил някои от най-добрите си момчета, но при война винаги имаше жертви. Когато се наложи, щеше да попълни наново редиците си.
Серин Райак също бе умрял — бе получил ужасна инфекция, превърнала ослепеното му лице в гноясала топка. Но Далтон не можеше да каже, че това го натъжава особено. Скърбящите последователи на Райак бяха разказали за ужасната и мъчителна смърт на предводителя си. Не, Далтон не бе ни най-малко недоволен от нея.
Хилдемара му отвори лично. Добър знак, помисли си той. Роклята й бе по-разголена от всякога. Още един добър знак, каза си, тъй като тя знаеше за посещението му.
— Далтон, колко мило от твоя страна да пожелаеш да ме навестиш. Вече се питах как я караш и отдавна исках да си поговорим. Е, как си, откакто жена ти обслужва нуждите на Суверена?
Той сви рамене.
— Намерих начин да се справя някак си.
Хилдемара се усмихна — сякаш котка, мернала мишка.
— О, значи чудните дарове?
— Бих искал да ти благодаря за… Може ли да вляза?
Тя отвори вратата по-широко. Той прекрачи прага, оглеждайки разточителното охолство на покоите й. Никога не бе стъпвал във владенията нито на Суверена, нито на жена му.
Разбира се, неговата собствена съпруга бе напълно наясно с обстановката там и му я бе описала — поне частта на Бертранд — в подробности.
— Какво казваше? Нещо за благодарност?
Далтон сключи ръце на гърба си.
— За това, че ми отвори очите. — Той махна е ръка зад гърба си и се усмихна. — И вратата си, разбира се.
Тя се усмихна любезно.
— Понякога се случва да отварям вратата си за красиви мъже. Намирам го за справедливо възнаграждение.
Той се приближи до нея и взе ръката й в своята, целуна я, вперил поглед в очите й. Цялата ситуация му се видя доста превзета, но тя се престори, че я намира за искрена, сякаш бе поласкана от проявата на уважение.
Далтон си бе направил труда да се порови в частните й дела. Беше му струвало използването на всичките му ресурси, изискването на всички дължими услуги, както и отправянето на няколко директни заплахи, плюс едно назначение. В резултат обаче познаваше вкусовете и предпочитанията й. Знаеше, че агресивните любовници не й допадат. Мъжът, кандитатстващ за леглото й, трябваше да бъде нежен, внимателен. Тя обичаше с нея да се отнасят с най-висше преклонение.
Обичаше да я печелят.
Далтон гледаше на посещението си като на изискано пиршество, на което се сервира според всички правила на етикета и където ястието на вечерта се превръща в истинска атракция. По този начин, съставил си план, не му бе трудно да действа.
— Милейди, това, че съм толкова близо до жена от вашия ранг, ме плаши. Но трябва да бъда искрен.
Тя се приближи до една маса, инкрустирана със злато и сребро. Взе от един сребърен поднос бутилка и си наля чаша ром. Наля и на него, без да го пита, и му подаде чашата с усмивка.
— Моля те, Далтон, историята ни е доста дълга. Бих искала да чуя само истината. В крайна сметка нали и аз бях искрена с теб за жена ти.
— Да — отвърна той — наистина.
Тя отпи и отпусна китка на рамото му.
— Все още ли се топиш от този факт? Или си започнал да свикваш с действителността?
— Трябва да призная, Хилдемара, че бях самотен, след като жена ми толкова често бе заета. Не бях очаквал да се окажа в положение на липса на жена.
Тя го щипна съчувствено.