— О, горкичкият ми той. Знам как се чувстваш. Моят съпруг също е зает твърде често.
Далтон извърна лице, сякаш объркан.
— След като жена ми престъпи клетвата ни, установих, че имам желания, които тя не може да задоволи. Срамувам се да го призная, но нямам опит в тези неща. Повечето мъже, предполагам, биха приели подобно нещо за нормално. Не и аз.
Тя се притисна към него, прилепи устни до ухото му.
— Продължавай, Далтон. Слушам те. Не се притесня вай, ние сме стари приятели.
Той се обърна, за да застанат лице в лице, давайки й възможност да му покаже отблизо деколтето си — нещо, което тя намираше за особено привлекателно у себе си.
— След като жена ми вече не спазва клетвата ни, бидейки призована от Суверена, не виждам причина аз да се придържам към своята. Особено при положение че имам желания.
— Ами, разбира се, че не.
— А ти веднъж спомена, че трябва да се обърна първо към теб, ако се промени нещо в клетвата ми. Е, ако все още проявяваш интерес, нещата се промениха.
Вместо отговор тя го целуна. Стори му се по-малко отвратително, отколкото си бе представял. Затвори очи и дори може да се каже, че му хареса — след като привикна. Все пак се изненада, когато тя премина към конкретни действия. Все едно, това нямаше да промени крайния резултат.
ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ПЛАТОТО НАД ДОЛИНАТА НАРИЙФ бе толкова негостоприемно, колкото Ричард си бе представял, че би могло да бъде подобно място: безрадостна пустош. Вятърът разнасяше с вой облаци прах.
Не бе учуден, че Джоузеф Андер е избрал именно такова място.
Планините, заобикалящи мъртвото езеро, бяха също тъй мъртви. Бяха скалисти, кафеникави, лишени от живот, със заснежени върхове. Хилядите ручеи, бягащи по склоновете, проблясваха на слънцето, сякаш острите зъби на див звяр.
В контраст с мъртвата пустош бе зеленото на растенията пака, които приличаха едва ли не на водни лилии, полегнали в ленивите води, протягащи снага в обширния скут на околните планини.
Ричард бе оставил конете по-долу и се бе изкачил пеш по тясната пътечка, която водеше към езерото. Конете бе вързал хлабаво на дълги поводи, за да могат да се освободят, в случай че той не се завърне.
Имаше само едно нещо, което го подтикваше да върви напред, и то бе любовта му към Калан. Трябваше да прогони Хармониите, за да може да я излекува. Това бе едничката цел в живота му. Изправен върху мъртвата земя край отровните води, той знаеше какво трябва да направи.
Трябваше да надхитри, да надиграе Джоузеф Андер. Не съществуваше ключ към загадката на Хармониите, нямаше отговор. Нито решение, очакващо да бъде открито. Джоузеф Андер не бе оставил никаква нишка в плетивото на магията си.
Единственият шанс на Ричард бе да направи нещото, което Джоузеф Андер никога не би очаквал да бъде сторено. Ричард вече познаваше древния магьосник достатъчно, за да е наясно с начина му на мислене. Знаеше в какво вярва и какво очаква от хората. Ако искаше да успее, не биваше да предприема никоя от тези стъпки. Щеше да стори онова, което Джоузеф Андер бе наредил на магьосниците от онова време да сторят, но което те не бяха разбрали.
Надяваше се само да има сили да го свърши до край. Бе яздил до изтощение през целия ден, сменяйки конете, за да не го оставят по пътя и същевременно да имат сили да го върнат обратно. През нощта ги бе водил за поводите, докато самият той не можеше повече да се държи на краката си.
Бе на края на силите си, но се надяваше да успее да издържи достатъчно дълго. Достатъчно дълго, за да спаси Калан.
Извади бял магьоснически пясък от извезаната в злато кесийка на колана си. С негова помощ внимателно започна да чертае знака на Милостта. Тръгна от лъчите, изобразяващи дарбата, преобръщайки нещата точно наопаки на онова, което му бе казал Зед. Застана в центъра, като полагаше лъчите на дарбата отвън навътре, към себе си.
След това изписа звездата, изобразяваща Създателя, после кръга на живота и квадрата на воала, най-накрая външния кръг, представляващ началото на отвъдния свят. Въображението, бе казал Джоузеф Андер, прави един магьосник велик, а само магьосник с въображение е способен да прескочи ограниченията на традицията.
Милостта може да се подчини на волята на едно творчески направено заклинание.
Ричард възнамеряваше да направи дори повече от това. От мястото си в центъра на Милостта повдигна юмруци към небето.
— Реечани! Сентроси! Васи! Призовавам ви!
Знаеше какво искат те. Джоузеф Андер му бе казал.
— Реечани! Сентроси! Васи! Призовавам ви и ви предлагам душата си!
Надигна се вятър и по повърхността на водата излязоха вълнички. Езерото оживя. Вятърът запали повърхността му в кълбо огън. Пристигаха.