— И откъде знаете, че сме тук?
Мъжът се усмихна.
— Това ми е работата, Господарю Рал. Да знам разни неща. Поне това беше.
Линскот изглеждаше така, сякаш всеки момент е готов да се вкопчи в гърлото на мъжа. Едуин също като че бе готов да се бие.
На Далтон май му беше все едно. Ричард кимна с глава и Джиаан и Ду Чайлу заповядаха на хората си да отстъпят. Този човек, дошъл сам, явно не можеше да представлява заплаха за тях.
— Бихте ли ми позволили да кажа, Господарю Рал, че на друго място и в друго време ние с вас вероятно щяхме да станем приятели.
— Не мисля — отвърна Ричард.
Мъжът сви рамене.
— Възможно е. — Измъкна изпод мишницата си сгънато одеяло. — Донесох ви това, в случай че на жена ви не й е достатъчно топло.
Ричард се почувства объркан от поведението на мъжа и се запита какво ли цели той. Далтон остави одеялото отстрани на каретата. Ричард реши, че ако е искал, Далтон е щял да им създаде куп неприятности досега, така че явно не това е била целта му.
— Просто исках да ви пожелая късмет. Надявам се Майката Изповедник да се оправи. Средната земя има нужда от нея. Тя е прекрасна жена. Съжалявам, че накарах хората си да я нападнат.
— Какво казахте?
— Аз изпратих онези хора. Ако си възвърнете магията, Господарю Рал, моля ви, не се опитвайте да я лекувате с нея. Една Сестра на мрака направи заклинание, с което да я убие чрез тъмната страна на магията, в случай че бъде направен опит за лечение чрез магия. Трябва да я оставите да се възстанови сама.
Ричард си помисли, че би трябвало да убие този човек, но по някаква причина просто стоеше насреща му и слушаше самопризнанията.
— Ако искате да ме убиете, моля, заповядайте. Все ми е тая.
— Какво искате да кажете?
— Имате жена, която ви обича. Радвайте се на това и го ценете.
— А вашата?
Далтон сви рамене.
— Ами опасявам се, че тя няма да се оправи.
Ричард свъси чело.
— Какво имате предвид?
— Сред проститутките във Феърфийлд върлува страшна болест. По някакъв начин жена ми, Суверенът, неговата жена и аз сме я пипнали. Вече сме зле. Голямо нещастие. Смъртта била ужасна, както чувам.
Горкичкият Суверен ридае неутешимо. Като, се има предвид, че това бе нещото, от което винаги се е страхувал най-много през живота си и че винаги внимателно е подбирал партньорите си. Домини дирч също, както чувам, бил сринат до основи. Май всичките ни усилия загиват едно по едно. Очаквам император Джаганг, когато пристигне, да остане доста разочарован.
— Да се надяваме — отвърна Ричард.
Далтон се усмихна.
— Е, чака ме работа, освен, ако, разбира се, не предпочетете да ме убиете.
Ричард му се усмихна.
— Веднъж една мъдра жена ми каза, че хората са съучастници на тиранията по своя воля. Те правят възможно съществуването на хора като вас. Аз ще ви причиня — на вас и народа ви — най-лошото възможно нещо: същото, което би сторил моят дядо. Ще ви оставя да страдате от последствията от собствените си действия.
Ан бе толкова прегърбена, че й се струваше, че ще остане инвалид за цял живот, че никога вече няма да може да ходи. Кутията подскачаше ужасно в каруцата по калдъръма, който правеше нещата още по-непоносими. Чувстваше се сякаш някой непрекъснато я налага с кол.
Ако не я освободяха скоро, със сигурност щеше да полудее.
Сякаш в отговор на молитвите й каруцата изведнъж забави ход и след малко спря. Ан се отпусна с облекчение. Болката в задните части и отстрани на тялото я бе докарала почти до сълзи — не можеше да използва ръцете си, за да се предпази.
Чу да се отключва катинар и след миг капакът над нея се вдигна. Вътре нахлу студеният вечерен вятър. Ан вдиша с пълни гърди, наслаждавайки се на усещането с цялото си същество.
Капакът на кутията изтрополи върху каруцата. През отвора надникна Сестра Алесандра. Ан се огледа, но не видя никой друг. Намираха се в малка странична уличка, която изглеждаше пуста. Поне донякъде. Покрай тях мина старица, но дори не ги погледна. Ан се намръщи.
— Алесандра, какво става?
Сестрата сключи ръце в молитвен жест.
— Прелате, моля те, искам да се върна при Светлината.
Ан примигна.
— Къде сме?
— В града, към който пътуваше императорът. Казва се Феърфийлд. Успях да убедя каруцаря да ме остави аз да те возя.
— Успяла си да го убедиш ли? Как по-точно?
— С едно копие.
Ан повдигна вежда.
— Разбирам.
— После, понеже съм ужасно зле с посоките, някак си се откъснахме от колоната и сега ми се струва, че сме се загубили.
— Колко ужасно.
— Предполагам, че това ни изправя пред две възможности — или да търсим частите на Джаганг и да се предадем, или да се върна при Светлината.