— Алесандра, сериозно ли говориш?
Жената всеки миг щеше да избухне в сълзи. Край с шегите.
— Моля те, Прелате, ще ми помогнеш ли?
— Алесандра, нямаш нужда от мен. Пътеката към Светлината минава през сърцето ти.
Сестра Алесандра коленичи край каруцата. Ан все още бе в кутията, окована във вериги.
— Моля те, скъпи Създателю — започна Алесандра.
Ан слушаше как жената излива сърцето си. Накрая целуна безименния си пръст. Ан задържа дъха си, очаквайки светкавицата да връхлети Алесандра, наказвайки я, задето е предала господаря си, Пазителя.
Не се случи нищо подобно. Алесандра й се усмихна.
— Прелате, чувствам я. Чувствам. — Думите заседнаха в гърлото й. Очите й щяха да изскочат от орбитите си.
Ан се хвърли към нея.
— Алесандра! Джаганг ли е? Джаганг ли е в съзнанието ти?
Алесандра направи усилие да кимне с глава.
— Закълни се във вярност на Ричард! Закълни се в сърцето си! Това е единственото, което може да попречи на пътешественика по сънищата да влезе в съзнанието ти!
Сестра Алесандра се бе строполила на земята, агонизираща от болка, като в същото време нареждаше думи, които Ан не можеше да чуе.
Накрая се отпусна и въздъхна с облекчение. Седна изправена и надзърна към каруцата.
— Стана, Прелате! — Тя вдигна ръце към главата си. — Джаганг си отиде. О, слава на Създателя! Слава на Създателя!
— Какво ще кажеш да махнеш тези неща от мен и по-късно да подновиш молитвите си?
Сестра Алесандра се спусна да й помогне. Не след дълго Ан беше без белезници и напълно излекувана. За пръв път от — както й се струваше — векове можа да докосне дарбата си.
Двете освободиха конете от каруцата и ги обяздиха с такъмите, захвърлени вътре. Ан не се бе чувствала толкова щастлива от години. И двете бързаха да се отдалечат колкото се може по-скоро от Императорския орден.
Проправиха си път през града, насочвайки се на север. По пътя си прекосиха площад, пълен с хора със свещи в ръце.
Ан се надвеси от коня си и попита една жена какво става.
— Това е бдение за мир — отвърна жената.
— Моля?
— Бдение за мир. Събираме се, за да покажем на настъпващите войници, че единственото, което искаме, е мир.
Ан свъси чело.
— На ваше място бих си плюла на петите, защото тези хора не вярват в мира.
Жената й се усмихна страдалчески.
— Когато ни видят как се молим за мир, ще се убедят, че сме сила, която трудно се преодолява с гняв и омраза.
Ан стисна Алесандра за ръкава.
— Да се махаме оттук. Съвсем скоро това място ще се превърне в кланица.
— Но, Прелате, тези хора са в опасност. Знаеш какви са войниците от Императорския орден. Жените, знаеш какво ще сторят с жените. Всеки мъж, който се изпречи насреща им, ще бъде съсечен.
Ан кимна.
— Предполагам. Но няма какво да направим. Те ще получат своя мир. Мъртвите получават своя мир. Живите също — като роби.
Двете успяха да се измъкнат тъкмо навреме от площада. След пристигането на войниците настана ад, какъвто дори Ан не можеше да си представи. Писъците ги съпровождаха километри напред. Тези на мъжете и децата угасваха сравнително бързо. Тези на по-големите момичета и жените тепърва започваха.
Когато най-сетне излязоха от града, Ан попита:
— Казах ти, че трябва да унищожиш Сестрите на светлината, които не пожелаят да избягат с нас. Направи ли го, преди да избягаш с мен, Сестро?
Сестра Алесандра не я погледна.
— Не, Прелате.
— Алесандра, знаеше какво трябва да се направи.
— Исках да се върна при Създателя. Не можех да унищожа живот, създаден от него.
— И сега, след като спаси живота на тази шепа хора, ще предизвикаш смъртта на незнайно колко други. Точно това би желала една Сестра на мрака. Как ще мога да ти вярвам?
— Защото не убих Сестрите. Ако бях Сестра на мрака, щях да го направя. Говоря истината.
Беше чудесно, че Алесандра пожела да се върне при Светлината. Бе нещо нечувано досега. Тя щеше да се окаже безценен източник на информация.
— Или доказва, че лъжеш. Че все още си вярна на Пазителя.
— Прелате, помогнах ти да избягаш. Защо не ми вярваш?
Ан втренчи поглед в жената, докато препускаха към Дивото, към непознатото.
— Никога няма да ти имам пълно доверие, Алесандра. Не и след лъжите, които ми наговори. Това е проклятието на лъжата, Сестро. Веднъж сложила на главата си короната на лъжата, можеш да я свалиш, но там завинаги остава едно петънце.
Ричард чу зад гърба му да се приближава кон и се обърна. Погледна Калан, положена вътре в каретата. Спеше или пък отново не бе в съзнание. Поне вече бе започнал да разпознава чертите на лицето й.