Ричард изчака конят да се приближи още малко и отново погледна. Този път различи конник в червено. След малко Кара изтрополи покрай него и скочи от седлото си. Стисна юздата в ръка и се запъти към него. Куцаше.
— Господарю Рал, толкова отдавна те гоня. Къде отиваш?
— У дома.
— У дома ли?
— Точно така, у дома.
Кара огледа пътя.
— И къде е „у дома“?
— В Западната земя, Града на елените. Или може би още по на запад, в планината. Там има едни чудни местенца, където винаги съм искал да заведа Калан.
Тя сякаш прие отговора му и тръгна редом с него, известно време не каза нищо.
— Господарю Рал, а всичко останало? Д’Хара? Средната земя? Всички хора?
— Какво те?
— Ами ще те чакат.
— Нямат нужда от мен, отказвам се.
— Господарю Рал, как можеш да говориш така.
— Аз наруших всички магьоснически правила. Наруших. — Той не довърши. Все му беше тая.
— Къде е Ду Чайлу? — попита Кара.
— Изпратих я в къщи, при народа й. Тя свърши работата си. — Ричард отмести поглед. — Роди детето си. Красиво малко момиченце. Нарече го Кара, на теб.
Морещицата грейна.
— В такъв случай се радвам, че не е грозно. Някои бебета са грозни, нали разбираш.
— Е, това е прекрасно.
— На теб ли прилича, Господарю Рал?
Ричард отвърна смръщено.
— Не.
Кара надзърна в каретата. Русата плитка се плъзна над рамото й.
— Какво се е случило с Майката Изповедник?
— Без малко да оставя да я убият.
Кара не каза нищо.
— Чух, че са те заловили. Добре ли си? — попита той.
Тя отметна плитката си на гърба.
— Бяха глупаци. Не ми взеха Агнела. Щом ти оправи магията, ги накарах да проклинат майките си, задето някога са срещнали бащите им.
Ричард се усмихна. Това бе онази Кара, която познаваше.
— И ги убих — заключи тя.
Вдигна в ръка счупеното гърло на черна бутилка. Все още се виждаше златната й филигранна запушалка.
— Господарю Рал, провалих се. Не успях да ти донеса меча. Но, но успях да счупя черната бутилка от Магьосническата кула с него — поне това. — Тя млъкна, сините й очи бяха пълни със сълзи. — Господарю Рал, съжалявам. Провалих се. Направих всичко възможно, кълна се. Но не успях.
Ричард спря. Прегърна я през рамо.
— Не, Кара, не си се провалила. Именно защото успя да счупиш бутилката с меча, успях да оправя магията.
— Наистина ли?
Той кимна и я погледна в очите.
— Наистина. Справи се чудесно, Кара. Гордея се с теб.
Те отново тръгнаха.
— Е, Господарю Рал, колко път има до дома ти?
Той помисли малко.
— Тъй като моето семейство е Калан, предполагам, че навсякъде, където съм с нея, е мой дом. Всичко свърши, Кара, свободна си. Можеш да се върнеш у дома си.
Тя спря. Той продължи.
— Но аз нямам семейство. Всички са мъртви.
Той я погледна през рамо — застанала насред пътя, самотна, толкова самотна, колкото никой друг на света.
Върна се и я прегърна през раменете. Подкани я да вървят.
— Ние сме твоето семейство, Кара. Ние те обичаме. Така че предполагам ще е най-добре да си дойдеш у дома с нас.
Това явно я удовлетворяваше.
— Ще има ли там хора, които трябва да бъдат убити?
Той се усмихна.
— Едва ли.
— Ами тогава защо отиваме там?
След като той не й отвърна с друго освен с усмивка, тя каза:
— Мислех, че искаш да завладееш света. С нетърпение очаквах от теб да стане тиранин. Предполагам ще трябва да го направиш. Майката Изповедник ще се съгласи с мен. Това означава двама срещу един. Печелим.
— Светът не ме иска. Гласуваха и казаха не.
— Гласували са! Ето къде ти бил проблемът.
— Няма да го направя отново.
Кара покуцука мълчаливо известно време, после продължи:
— Ще те открият, знаеш ли. Д’Харанците са свързани с теб. Ти си техният Господар Рал. Ще дойдат при теб.
— Може би. А може би не.
— Ричард — чу се немощен глас.
Той скочи към каретата.
Калан се бе събудила. Той я стисна за ръката.
— Кой е там? — попита тя.
Кара пъхна глава.
— Аз. Трябваше да се върна. Виждаш ли в какви каши се забъркваш, когато не се грижа за теб?
Калан успя да се усмихне. Пусна ръката на Ричард и стисна ръката на Кара.
— Радвам се, че се върна — прошепна тя.
— Господарят Рал казва, че съм спасила магията. Можеш ли да си представиш? А аз какво си мислех? Имах възможност да се отърва от магията си, а вместо това съм я спасила!
Калан отново се усмихна.
— Как се чувстваш? — попита Ричард.
— Ужасно.
— Не изглеждаш толкова зле — окуражи я Кара. — Имала съм къде по-тежки случаи.
Ричард нежно погали Калан по ръката.
— Ще се оправиш, обещавам. А магьосниците винаги изпълняват обещанията си.