Калан не каза нищо — не можеше да намери думи.
— Един ден бъдещето на всички хора може да зависи от него — накрая се обади Ан. — Трябва да поставим това пред мисълта за себе си. Затова му помогнах да унищожи Двореца. Затова следвам човека, който на пръв поглед съсипа всичко, което съм градила през живота си — защото същинският смисъл на моя живот е именно борбата му, а не собствените ми тесногръди интереси.
Калан закачи зад ухото си кичур мокра коса.
— Говориш за Ричард така, сякаш е оръдие, току-що изработено за твоя полза. Той е човешко същество, което иска да постъпва правилно, но в същото време си има и своите лични виждания и желания. Той сам ще си изживее живота. Неговият живот не е онова, което ти или някой друг е открил в дебелите прашни книги.
— Не ме разбра. Точно в това е неговата ценност — инстинктите му, любознателността му, сърцето му. — Ан се потупа по слепоочието. — Умът му. Целта ни е не да го направляваме, а да го следваме, дори да е болезнено да вървим по пътеката, по която ни води.
Калан знаеше истинността на това. Ричард бе унищожил Съвета, обединявал страните в Средната земя хиляди години наред. Като Майка Изповедник Калан стоеше начело на Съвета, а следователно и на цялата Средна земя. Под зоркото й око на Майка Изповедник Средната земя сега бе под ръководството на Ричард, в качеството му на Господаря Рал на Д’Хара. Поне онези страни от Средната земя, които бяха капитулирали пред него. Тя знаеше благородните подбуди на действията му и необходимостта от тях, но пътеката, по която той ги бе повел, наистина бе болезнена.
Смелите действия на Ричард обаче бяха единственото нещо, което можеше да обедини страните в Средната земя в една сила, с надежда да окаже съпротива срещу тиранията на Императорския орден. Сега те заедно бяха поели по тази пътека, ръка за ръка, обединени в целите и решителността си.
Калан отново скръсти ръце и облегна гръб в стената, загледана в глупавите животни.
— Ако намерението ти е да ме накараш да се почувствам виновна за егоистичните си желания относно първия ден след сватбата си, успя. Но нищо не мога да направя.
Ан нежно стисна Калан за ръката.
— Не, дете, нямам подобни намерения. Разбирам, че понякога поведението на Ричард може да бъде изнервящо.
Моля те единствено да проявиш търпение и да му позволиш да направи онова, което счита за правилно. Той не те пренебрегва, за да те дразни, а прави онова, което интуицията му подсказва, че е правилно.
И въпреки това любовта му към теб явно го разсейва от онова, което трябва да направи. Не би трябвало да му се месиш с молби да прекъсне заниманията си, когато знаеш, че иначе не би го направил.
— Да, така е — въздъхна Калан. — Но кокошките…
— Нещо не е наред с магията.
Калан изгледа смръщено старата магьосница:
— Какво искаш да кажеш?
Ан сви рамене.
— Не знам как точно да го определя. Двамата със Зед сме на мнение, че започваме да долавяме промяна в магията си. Нещо едва забележимо. Ти да си забелязала някакви различия в способностите си?
Обляна от ледената вълна на паниката, Калан се взря в себе си. Беше й трудно да си представи и най-малка промяна в Изповедническата й магия — тя просто си бе онова, което е. Същността на вътрешната сила и владението й над нея — всичко изглеждаше успокоително познато. И все пак.
Калан се отърси от мрачната завеса на предположенията.
Магията й си бе божествена както обикновено. Веднъж един магьосник чрез измама я бе накарал да помисли, че магията й е изчезнала, макар тя никога да не я бе напускала. Това, че му бе повярвала, едва не й коства живота. Оцеля единствено понеже разбра навреме, че силата й все още е с нея и че може да я използва, за да се спаси.
— Не. Същото си е — — отвърна Калан. — От опит знам, че не е трудно да се накараш да повярваш, че магията ти е отслабнала. Вероятно няма нищо — просто сте разтревожени, това е.
— Така е, но Зед е на мнение, че няма да е зле да оставим Ричард да прави, каквото мисли за правилно. Това, че Ричард, без да притежава познанието за магия като нашето, вярва, че има сериозен проблем, само потвърждава подозренията ни. Ако е така, то значи той вече е стигнал доста по-далеч от нас. Не ни остава нищо друго, освен да го следваме.
Ан отново хвана Калан за рамото.
— Бих те помолила да не го притесняваш с обяснимото си желание да ти обръща внимание. Моля те да му позволиш да направи онова, което смята за необходимо.