Какво ти внимание. Калан просто искаше да го държи за ръката, да го прегръща, да го целува, да му се усмихва и той да й се усмихва.
На следващия ден трябваше да се връщат в Ейдиндрил. Скоро мистерията около смъртта на Джуни щеше да бъде изтласкана на заден план под въздействието на доста по-сериозни проблеми и грижи. Чакаше ги император Джаганг и войната — за това трябваше да се тревожат. Просто й се искаше двамата с Ричард да разполагат с един-единствен ден за себе си.
— Разбирам — Калан бе вперила очи в кудкудякащото, кълвящо множество глупави кокошки. — Ще се постарая да не му се бъркам.
Ан не се зарадва особено на това, че е постигнала каквото иска, и само кимна.
Навън, в мрака на нощта, Кара сновеше напред-назад. По нервния й вид Калан можеше да съди, че Ричард е заповядал на Морещицата да се отдели от него и да пази новата му жена. Това бе единствената заповед, която Кара не можеше да си позволи да не изпълни, единствената заповед, която дори Калан не би могла да я накара да не изпълни.
— Хайде — каза Калан и се шмугна покрай нея. — Да вървим да видим как върви огледът на Ричард.
Калан с неудоволствие установи, че гадният дъждец не е престанал. Макар и не толкова силен както преди, бе все така студен и нямаше да мине много време, преди отново да стане мокра до кости.
— Не тръгна натам — подвикна й Кара.
Калан се обърна заедно с Ан и видя Кара все още на същото място.
Калан посочи с пръст съседната постройка.
— Мислех, че искаше да огледа останалите кокошки.
— Тръгна към другите две сгради, но промени намерението си — посочи Кара. — Тръгна натам.
— Защо?
— Не ми каза. Заръча само да остана да те изчакам. — Кара се запъти в дъжда. — Хайде, ще те заведа при него.
— Знаеш ли къде да го намериш? — още преди да е довършила въпроса си, Калан осъзна глупостта му.
— Разбира се. Нали съм свързана с Господаря Рал. Винаги знам къде се намира.
За Калан бе обезпокоителен фактът, че Морещиците винаги усещаха близостта на Ричард — като кокошка-майка пилците си. Освен това малко ревнуваше. Подхвана Ан за кръста, подбутвайки я напред, за да не изостанат в тъмнината.
— Откога със Зед подозирате, че нещо не е наред? — прошепна Калан на превитата магьосница, намеквайки за чутото преди малко, че нещо се е случило с магията им.
Ан продължи да върви с наведена глава, загледана в пътя си в мрака.
— За пръв път го забелязахме снощи. Макар да е нещо трудно за окачествяване, за потвърждение направихме няколко простички теста. Те не затвърдиха предположенията ни със сигурност. Все едно да се опитваш да кажеш дали вчера си могла да виждаш надалеч.
— Разказваш й за предположенията ни, че магията ни може би е отслабнала, а?
Калан се стресна при познатия глас, внезапно настигнал ги изотзад.
— Да — отвърна Ан през рамо, без да спират да вървят след Кара, завила зад един ъгъл. Гласът й прозвуча така, сякаш изобщо не се е изненадала от присъствието на Зед. — Как беше жената?
Зед въздъхна:
— Отчаяна. Опитах се да я успокоя и утеша, но май не постигнах толкова, колкото ми се искаше.
— Зед — прекъсна го Калан, — да не би да си сигурен, че наистина има проблем? Това е сериозно твърде ние.
— Е, не искам да твърдя нищо.
Тримата изведнъж се блъснаха в Кара, спряла внезапно в тъмнината. Тя бе застанала неподвижно, загледана напрегнато в дъжда. Накрая изсумтя нещо едва чуто и ги бутна да вървят на другата страна.
— Сбъркахме посоката — избоботи тя. — Връщаме се.
Кара ги избута обратно до завоя и ги поведе в друга посока. Беше почти невъзможно да се ориентират. Калан избърса мократа коса от лицето си. Не виждаше никой навън в отвратителното време. В нашепващия дъжд, с Кара отпред и Ан и Зед, разговарящи с приглушени гласове, изведнъж се почувства самотна и изоставена.
Дъждът и тъмнината очевидно бяха объркали Кара в разпознаването на връзката й с Ричард. Наложи се да сменят посоката на няколко пъти.
— Колко още остава? — попита Калан.
— Близо сме — бе всичко, което й отвърна Кара.
Докато Калан сновеше из превърнатото в улица някогашно тресавище, ботушите й се напълниха с кал. Тя направи физиономия срещу усещането за студена лепкавост, просмукващо се между пръстите й с всяка следваща крачка. Силно й се прииска да спре и да се измие. Беше й студено, мокро, уморено, кално и всичко това само защото Ричард си е втълпил, че из селото броди обладана от зъл дух кокошка.
С копнеж си спомни за топлата сутрешна баня и й се прииска отново да е там.