Дъждът барабанеше по главата й, спускаше се по тила и гърба й и тялото й се разтърсваше от ледени спазми. Дългата й коса, която така педантично бе изсушила и сресала, отново подгизна. Ризата залепна за тялото й като втора кожа. Отвратително студена кожа.
Къде може да е отишъл Ричард?
Тя се спря и вдигна свещника.
Джуни.
Може би е отишъл да види Джуни. Усети как я свива сърцето. Може пък да е отишъл да огледа мъртвото телце на бебето. Да е искал да изрази скръбта си към двамата.
Това би било нещо, което не би я учудило. Може би му се е приискало да се помоли на добрите духове за двете нови души, пренесли се в непознат за тях свят. Ричард би направил подобно нещо.
Калан мина през леден водоскок, изливащ се от един покрив, и дъхът й спря, щом струята докосна лицето й. Отметна мокрите кичури коса и изплю малко вода, после продължи напред. От усилието да държи напред свещника пръстите й измръзнаха.
Огледа се напрегнато в нощта, опитвайки се да определи къде точно се намира и да се увери, че върви в правилната посока. Посрещна я позната ниска стена с трите саксии отпред. Наблизо не живееше никой. В саксиите бяха растенията, отглеждани в чест на злите духове, обитаващи близкото помещение. Оттук нататък пътят й беше познат.
Още малко напред, после зад ъгъла и намери вратата към къщата, където се полагаха телата на мъртвите. Опипвайки с безчувствените си пръсти, най-сетне напипа дръжката. Вратата, подута от влагата, изскърца. Калан пристъпи вътре и затвори след себе си.
— Ричард? Тук ли си?
Никакъв отговор. Повдигна свещника. С другата ръка закри носа си, предпазвайки се от ужасната воня. Езикът й усети тръпчивия аромат.
Мъничкото пламъче облиза платформата, върху която бе положено телцето на бебето.
Тя пристъпи напред, стресна се, настъпила някаква буболечка на пода с босия си крак, но при вида на простиращата се пред очите й трагедия страхът й моментално се стопи.
Гледката я вцепени. Малките ръчички бяха застинали във въздуха. Крачетата бяха вкочанени, под стъпълцата имаше милиметър въздух. Мъничките длани бяха разтворени. Стори й се невъзможно да съществуват толкова малки пръстчета.
Усети как в гърлото й се надига буца. Прикри устата си с ръка, за да сподави напиращия вик. Бедното същество. Бедната майчица.
Зад гърба си чу странен повторяем звук. Загледана в мъничкото безжизнено телце, се опита да определи източника на меките отривисти звуци. Изведнъж настъпи тишина. После пак започна. И пак спря. Без много да се замисли, Калан реши, че сигурно е капеща вода.
Не можа да устои и протегна ръка напред. Нежно обгърна с длан мъничката разперена ръчичка. Дланта на бебчето можеше да побере само един неин пръст. Почти бе готова да повярва, че мъничките пръсти всеки миг ще се обвият около нейния. Но те не помръднаха.
Преглътна поредния вик, усети как по бузата й се изтърколва сълза. Толкова й дожаля за майката. Калан бе виждала толкова много смърт, толкова много трупове и не можеше да си обясни защо този пред нея толкова дълбоко я потриса. Наистина се чувстваше потресена.
Даде воля на чувствата си и заплака пред съдбата на детето. В самотата на къщата на мъртвите, сърцето й зарида за този неживян живот, за този съд, пристигнал в света без душа.
Звукът зад гърба й изведнъж привлече вниманието й и тя се обърна, за да види какво смущава молитвата й към добрите духове.
Прекъсна риданието си с вик.
Там, върху лицето на Джуни, стоеше кокошка.
Кълвеше очите му.
ДЕСЕТА ГЛАВА
КАЛАН ИСКАШЕ ДА ИЗГОНИ КОКОШКАТА, но не можеше да се накара да помръдне. Без да престава да кълве, съществото извърна око и я погледна.
Клъв-клъв-клъв. Клъв. Клъв. Това бе звукът, който бе чула преди.
— Къш! — замахна тя. — Къш!
Сигурно е дошла заради буболечките. Да, затова е тук. Заради буболечките.
Някак си не можеше да убеди сама себе си в предположението си.
— Къш! Остави го!
Съскайки, изпружила тяло, кокошката вдигна глава.
Калан отстъпи назад.
Забила нокти във вкочанената мъртва плът, кокошката бавно се завъртя с лице към Калан. Килна глава, гребенът й клюмна встрани, обичките й се залюляха.
— Къш — чу се да шепне Калан.
Не бе достатъчно светло, а и клюнът й бе оцапан с кръв, та Калан не можеше да види дали го има тъмното петно. Но и не изгаряше от желание.
— Добри духове, помогнете ми — помоли се тя шепнешком.
Кокошката изкудкудяка протяжно. Звукът беше като от истинска кокошка, но в сърцето си Калан знаеше, че не е.
В същия миг осъзна какво имаха предвид Пилето и Ричард.
Съществото приличаше на кокошка — не се различаваше от повечето от кокошките на Калните. Но не беше като тях.