Беше въплъщение на злото.
Нещо дълбоко в нея я накара да повярва в това. Съществото насреща й бе отвратително — като усмивката на смъртта.
С една ръка Калан загърна деколтето на ризата си чак до врата. Нещо я блъсна назад толкова мощно, че тя се запита дали няма да срути стената зад себе си.
Инстинктът й подсказваше да се втурне напред и да докосне с Изповедническата си сила това изчадие на злото. Магията й можеше да унищожи завинаги същността на всяко човешко същество, създавайки в празнотата тотална и неконтролируема отдаденост към Изповедника. По този начин осъдените на смърт признаваха без колебание и най-зловещите си престъпления — или невинността си. Това бе крайното средство за установяване справедливостта на правосъдието.
Срещу докосването на Изповедник нямаше защита. То бе всесилно и окончателно. Дори най-маниакалният убиец притежаваше душа, а следователно бе уязвим.
Силата й, магията й бе и средство за защита. Но действаше само върху хора. Нямаше да е валидна върху кокошка. Нямаше да повлияе на въплъщение на злото.
Погледът й отскочи към вратата, преценявайки разстоянието. Кокошката се наведе към нея. Забила нокти в ръката на Джуни, се приближи към Калан, която чак затрепера от напрежение.
Кокошката отстъпи леко назад, напъна се и се изходи върху лицето на Джуни. Нададе звук, подобен на смях.
Калан би дала какво ли не, за да убеди сама себе си, че си въобразява, че не е каквото си мисли.
Знаеше, че не е така.
Също както усещаше, че силата й няма да действа срещу това същество, така разбираше, че привидният й голям ръст и размери спрямо него няма да са й особено предимство. Много по-добре би било, мислеше си тя, просто да изчезне.
Повече от всичко на света й се искаше именно това — да се маха.
Огромна кафява буболечка се плъзна по ръката й. Тя я смачка с остър вик. Отстъпи крачка към вратата.
Кокошката скочи от Джуни и се приземи пред вратата.
Докато тя клъв-клъв-кълвеше, Калан отчаяно се опитваше да събере мислите си. Животното изяде буболечката, която Калан перна от ръката си. След като погълна плячката си, вдигна очи към нея, килна глава на едната страна, после на другата и обицата й пак се залюля.
Калан стрелна с поглед вратата. Опита се да измисли най-добрия начин да се махне оттук. Дали да не изрита кокошката встрани? Или да се опита да я прогони от вратата? А може би просто да се направи, че не я забелязва, и спокойно да мине покрай нея?
Спомни си думите на Ричард: „Джуни се изплю върху честта на нещото, което бе убило кокошката. Не след дълго той загина. Аз хвърлих пръчка срещу кокошката на прозореца и не след дълго тя нападна малко момче. Моя е вината, че Унги пострада. Не искам да повторя тази грешка.“ Тя не искаше да допуска същата грешка. Това нещо можеше да литне право в лицето й. Да изкълве очите й. Да разпори с клюн сънната й артерия. Да й източи кръвта. Кой знае каква е реалната му сила, на какво е способно. Изведнъж животът или смъртта на Калан увиснаха на думите на Ричард. Само преди миг тя ги бе мислила за глупост. Сега измерваше шансовете си, опитваше се да прецени избора си, опирайки се на казаното от Ричард.
— О, Ричард — шепнешком се примоли тя, — прости ми.
Усети нещо в краката си. Един бърз поглед — в тъмното не бе достатъчен, но й се стори, че вижда буболечки, катерещи се нагоре. Почувства как една стига до глезена й и се пъха в крачола. Тропна с крак. Буболечката се бе хванала здраво.
Наведе се, за да измъкне неприятния гост от крачола си. Искаше да го махне от себе си. Замахна прекалено силно и го размаза на крака си.
Изправи се трескаво и започна да прогонва буболечките, междувременно нападнали косата й. Простена, когато една стоножка я захапа за опакото на ръката. Разтърси длан и животинката падна. Щом стигна пода, кокошката я клъвна и я погълна.
С един замах на крилете кокошката изведнъж се озова отново върху Джуни. Ноктите й се впиваха демонстративно, главата се извърна плавно и се вгледа в Калан. Едно черно око се взря в нея с леден интерес. Калан приплъзна единия си крак към вратата.
— Майко — изкряка кокошката. Калан подскочи и нададе вик.
Опита се да успокои дишането си. Сърцето й биеше толкова бясно, че си помисли, че вратът й вероятно пулсира видимо. Беше се вкопчила в платформата толкова яростно, че почувства как разкървява пръстите си.
Сигурно просто животното бе издало звук, наподобяващ „Майко“. Нали Калан е Майката Изповедник, свикнала е да чува думата „Майко“. Просто е изплашена и си въобразява разни неща.
Нещо я захапа за глезена и тя отново нададе вик. Замахвайки към някаква буболечка, пропълзяла в ръкава на ризата й, тя, без да иска, бутна кандилото от платформата. То се разби шумно върху мръсния под.