В следващия миг в стаята настъпи непрогледна тъмнина.
Калан се завъртя в кръг и замахна яростно в областта между раменете си, близо до тила. По тежината и цвърченето реши, че е мишка. За щастие при рязкото движение успя да се освободи от нея.
Замръзна на място. Напрегна слух да долови дали кокошката е направила някакво движение, дали отново е скочила на пода. В стаята цареше мъртвешка тишина, нарушавана единствено от бесните удари на сърцето й, блъскащи в ушите й.
Запромъква се към вратата. Докато влачеше крака в разложената от мръсотия слама, изпита неистово желание да си бе обула обувките, преди да влезе. Вонята бе зашеметяваща. Струваше й се, че никога повече няма да се почувства чиста. Все едно, помисли си, само да се измъкне жива.
В тъмното нещото, приело вид на кокошка, отново нададе басовия си кикот.
Звукът не дойде от посоката, от която Калан очакваше. Кокошката беше зад нея.
— Моля те, не искам да ти сторя нищо лошо — обади се Калан в тъмното. — Нямах намерение да показвам неуважение. Щом така предпочиташ, мога веднага да те оставя да си вършиш работата.
Калан приплъзна още веднъж крак към вратата. Движеше се внимателно, бавно, в случай че съществото се окаже на пътя й. Не й се искаше да се блъсне в него и да го ядоса. Не биваше да го подценява.
Калан неведнъж се бе хвърляла със страст срещу наглед непобедими врагове. Предимствата на решителната мощна атака й бяха добре известни. Но, от друга страна, нещо й подсказваше настойчиво, че настоящият й враг, стига да поиска, може да я убие толкова лесно, колкото тя би могла да извие врата на истинска кокошка. Предизвикаше ли борба, щеше да я загуби.
Рамото й опря в стената. Плъзна ръка по релефа на тухлите, търсейки опипом вратата. Не я намери. Опипа стената във всички посоки. Врата нямаше.
Това бе лудост. Нали бе влязла през нея. Трябваше да е там. Нещото нададе шептящ кикот.
Преглъщайки сълзите си на ужас, Калан се обърна и притисна гръб в стената. Сигурно се е объркала при обръщането, докато се занимаваше с мишката. Просто се е обърнала на другата страна. Вратата няма как да се мръдне. Просто Калан се е обърнала. Тогава къде е?
Очите й бяха напрегнати до крайност и ококорени в тъмнината, сякаш се опитваха да пробият мастилено черната завеса. В мислите й се настани нов ужас: Ами ако кокошката изкълве и нейните очи? Ако това е любимото й занимание? Да кълве очи.
Чу се да стене от ужас. През тревния покрив се процеждаше вода. Капките, обливащи лицето й, я караха да трепери. Отново блесна светкавица. Калан видя светлината да минава през лявата стена. Не през вратата. Светлината се процеждаше по краищата на вратата. Трясна гръмотевицата.
Спусна се към вратата като обезумяла. В тъмнината бедрото й се драсна в ръба на една от платформите. Пръстите й пресрещнаха ъгъла. Подскачайки на другия си за равновесие, усети нещо твърдо. През стъпалото й премина режеща болка. Посегна към дръжката на вратата, но ръката й попадна на малкото вкочанено телце. За миг се вцепени. После се строполи с трясък на пода.
Ругаейки шепнешком, си даде сметка, че е настъпила още топлото кандило. Разтърка стъпалото си. В действителност не го бе изгорила. Обезумялото й въображение й бе внушило болката. Другият й крак обаче кървеше от удара в ръба.
Пое си дълбоко дъх. Не бива да се паникьосва, укори се тя, защото, ако се паникьоса, няма да може да си помогне. А никой друг не може да я измъкне оттук. Трябва да си събере мислите, да се успокои и да избяга от къщата на мъртвите.
Още веднъж си пое дъх. Единственото, което трябваше да направи, бе да стигне до вратата. Тогава щеше да е свободна. Тогава щеше да е в безопасност.
Примъкна се леко напред по корем. Сламата бе подгизнала, дали от дъжда или от разложенията, капещи от платформите, това не можеше да каже. Каза си, че Калните уважават своите мъртви. Не биха оставили мръсна сламата на това място. Сигурно си е чиста. Ами тогава защо така вони?
С огромно усилие си наложи да не обръща внимание на нападащите я отвсякъде буболечки. Когато забравеше да полага усилия да пази тишина, дочуваше как от гърлото й се надигат немощни стонове. Лицето й бе почти прилепено до земята и тя видя следващата светкавица да се промъква под вратата. Не бе далеч.
Нямаше представа къде се е дянала кокошката. Молеше се да се е заела отново с изкълваването на очите на Джуни.
При следващата светкавица видя между себе си и процепа на вратата птичи крак. Съществото бе на не повече от крачка от лицето й.