— Какво има, Кара?
— Лечителката ме изпрати да те викна. Зед и Ан са болни. Не я разбирам какво ми говори, но схванах, че трябва да те извикам.
Ричард посегна към ботушите си.
— Колко са зле?
— По държането й не мисля, че е сериозно, но нищо не разбирам от тези неща. Помислих си, че ще предпочетеш сам да се увериш.
— Разбира се. Да. Ей сега тръгваме. Калан вече се обличаше. Дрехите й все още бяха влажни, но поне от тях не капеше вода.
— Какво ли им е станало?
Ричард нахлузи черния си потник.
— Представа нямам.
Без да си прави труда да се облича повече, закопча широкия си колан със златна тока и тръгна към вратата. Никога не се разделяше с нещата, които носеше на колана си. Бяха твърде опасни. Хвърли поглед назад да види дали тя е тръгнала. Подскачайки на един крак за равновесие, Калан тъкмо нахлузваше вкочанените си ботуши.
— Исках да кажа, смяташ ли, че може да е от магията? Че може нещо да се е объркало с нея? Заради тази история с Промъкника?
— Да не се притесняваме предварително. Съвсем скоро ще узнаем.
Щом двамата излязоха през вратата, Кара ги последва. Утринта бе мрачна и мокра, потънала в гъста мъгла. Оловните облаци, надвиснали над главите им, обещаваха още един отвратителен ден. Добре поне, че не валеше.
Дългата руса плитка на Кара изглеждаше така, сякаш цяла нощ е била държана мокра. Висеше отпусната и влажна. Но Калан бе убедена, че косата на Морещицата въпреки всичко изглежда по-добре от нейните сплъстени мокри къдрици.
За разлика от прическата, червената кожена униформа на Кара сякаш бе току-що почистена. Тези униформи бяха гордостта на всяка Морещица. Подобно ален флаг, те известяваха присъствието на притежателката си. Малко бяха думите, способни да предадат заплахата, криеща се в тази дреха.
Меката кожа явно бе обработвана със специални масла или животинска мас — водата изобщо не се задържаше по нея и мигновено се стичаше надолу. Калан винаги си бе мислила, че след като е толкова тясна, червената й униформа се е превърнала във втора кожа.
Докато бързаха надолу по уличката, Кара ги изгледа с укор в погледа.
— Вие двамата сте имали приключение снощи.
По трептенето на мускулите на лицето й можеха да познаят, че Кара не е особено доволна от факта, че са я оставили да спи, докато двамата са се лутали в тъмното като самотни жертви, изложени на смъртна опасност — при това абсолютно безпричинно.
— Открих кокошката, дето не е кокошка — каза Калан.
На връщане към къщата на духовете в калта и тъмнината, под дъжда двамата с Ричард бяха усетили колко всъщност са уморени, така че не си бяха говорили много. На въпроса й той отвърна, че търсел кокошката, когато чул гласа на Калан откъм къщата с тялото на Джуни. Тя очакваше той да я укори за липсата й на вяра в него, но Ричард не го направи.
Извини му се, че се е държала толкова лошо с него предния ден, че не му е вярвала. Той отвърна само, че е благодарен на добрите духове, задето са бдели над нея. Прегърна я и я целуна по челото. Калан си помисли, че вероятно би се почувствала по-добре, ако я бе укорил.
Смъртно уморени, и двамата се пъхнаха под завивките. Макар и изтощена до крайност, Калан бе убедена, че ще прекара остатъка на нощта с ужасния спомен за въплъщението на злото, което бе почувствала в тялото на кокошката. Но топлото присъствие на Ричард и нежната ръка на рамото й я приспаха за секунди.
— Никой все още не ми е обяснил как така можете да твърдите, че тази кокошка не е кокошка — оплака се Кара, докато свиваха зад един ъгъл.
— Не мога да ти го обясня — каза Ричард. — Просто нещо в нея не бе наред. Инстинкт. Нещо, което караше косъмчетата на тила ми да настръхват, щом това същество се приближи наоколо.
— Ако беше там с мен, щеше да разбереш — обади се и Калан. — Щом ме погледна, в очите й видях образа на злото.
Кара изсумтя невярващо:
— Може да е искала да снесе яйце.
— Обърна се към мен със званието ми.
— Ами? Е, сега вече съвсем ме убеди. — Гласът на Кара изведнъж стана по-сериозен, ако не притеснен: — Наистина ли те е нарекла „Майко Изповедник“?
Калан кимна, трогната от искреното притеснение, изписано на лицето на Кара.
— Ами, всъщност започна, но каза само първата част. Не бях достатъчно учтива да изчакам да довърши.
Щом тримата се появиха на вратата, Нисел се изправи от еленовата кожа на пода пред малкото огнище. Загряваше канче с ароматни билки. Самун хляб от тава бе поставен на малката полица зад огнището, където щеше да се запази топъл по-дълго време. Усмихна им се с онази своя особена усмивка, която казваше: „има неща, които само аз знам“.
— Добро утро, Майко Изповедник, добре ли спа?