Калан примигна на слънцето.
— Предполагам. Заоблачава се.
— Имах предвид за кокошката.
Калан се извърна в ръцете му.
— Кокошката! — Тя се намръщи. — Ричард, той каза, че не е кокошка! Мисля, че снощи е попрекалил с празнуването.
Тя не можеше да повярва, че при всичките им грижи Ричард се тревожи за подобно нещо.
Той явно не бе съгласен с нея, но не каза нищо. Над полюшващите се треви надвиснаха мрачни сенки, слънцето изчезна зад трептящите облаци с млечнобели ръбове и зеленикаво сиви сърцевини. Сърдитият вятър миришеше тежко и влажно.
Погледът на Калан бе привлечен от внезапно затрептялото златоткано наметало на Ричард, метнато върху ниските камъни по брега. Ричард я придърпа към себе си. Не в любяща прегръдка.
Нещо се раздвижи във водата.
Бърза нишка светлина.
Може би отражение от люспите на риба. Уж беше там, а всъщност я нямаше — като нещо, мернато с крайчеца на окото. Обърнеш ли се да го погледнеш, вече го няма.
— Какво има? — попита Калан, щом той я притисна още по-силно. — Риба ли беше или нещо друго?
Той стана рязко, вдигайки я след себе си.
— Или нещо друго.
От тялото й се стичаше вода. Леденият вятър за секунди я обгърна. Тя започна напрегнато да се взира в потока. Трепереше.
— Какво друго? Какво става? Какво виждаш?
Очите му шареха напред-назад, оглеждайки водата милиметър по милиметър.
— Не знам. — Той я пусна на брега. — Може да е било просто риба.
Зъбите й тракаха от студ.
— Рибите в тези поточета не са толкова големи, че да могат да те гризнат за пръста. Освен ако не е било хапеща костенурка. Ще ме пуснеш ли обратно във водата. Замръзвам.
Ричард с неохота трябваше да признае, че не вижда нищо. Подаде й ръка и тя се плъзна обратно в потока.
— Може да е било просто сянка, пробягала точно в момента, в който слънцето се е скривало зад облаците.
Калан се потопи до шията, въздишайки облекчено, усетила обгръщащата я топлина на водата. Щом настръхналата й от студа кожа се успокои, очите й се плъзнаха към дъното на потока. Беше бистро, без растителност, каменисто. Нямаше къде да се скрие хапеща костенурка. Макар Ричард да бе казал, че няма нищо, втренченият му във водата поглед опровергаваше думите му.
— Наистина ли мислиш, че не е било риба? Или просто се опитваш да ме уплашиш? — Според нея нямаше никаква причина за притеснение, по-скоро й се струваше, че Ричард е прекалено нащрек. — Едва ли имах предвид точно това, когато си мечтаех за успокояваща баня. Ако мислиш, че нещо не е наред, кажи ми — Внезапно й хрумна друго: — Не беше змия, нали?
Той въздъхна тежко и отметна назад мократа си коса.
— Не виждам нищо. Извинявай.
— Сигурен ли си? Ако трябва, да тръгваме?
Той й се усмихна глуповато.
— Предполагам, че просто малко се смущавам, когато се кисна в поток с голи жени до мен.
Калан го мушна в ребрата.
— И често ли ти се случва, Господарю Рал?
Всъщност не й беше много до шеги и тъкмо се канеше да се гушне в него, когато той скочи на крака. Тя се изправи след него.
— Какво има? Змия ли е?
Ричард я бутна обратно в потока. Тя глътна вода и се закашля, а той се спусна към дрехите им.
— Стой вътре!
Той сграбчи ножа си и го насочи срещу тревата.
— Кара е — стоеше изправен, за да вижда по-добре.
Калан също се взря и мерна червен силует, пробиващ си път през гъстата трева, която се полюшваше в кафяво и зелено. Морещицата препускаше бясно през тревата, прецапвайки плитките поточета.
Ричард метна на Калан одеяло, без да отделя поглед от Кара. Калан видя червения Агиел в ръката й.
Агиелът, носен от Морещица, бе магическо оръжие, действащо само в нейните ръце. Оръжие, причиняващо нечовешка болка. По желание на Морещицата то можеше да бъде дори смъртоносно.
Тъй като Морещиците използваха същите Агнели, с които преди това биваха обучавани, носенето им имаше върху тях същия болезнен ефект — част от парадокса да си източник на болката. Но чувствата на една Морещица никога не личаха на лицето й.
Кара се спря задъхана.
— Стигна ли дотук?
Русата й коса отдясно бе омазана с кръв, която се стичаше и по лицето й. Кокалчетата на ръката й бяха побелели от стискането на Агнела.
— Кой? — попита Ричард. — Никого не сме виждали.
На лицето й бе изписана едва сдържана ярост.
— Джуни!
Ричард я стисна за ръката.
— Какво става?
С опакото на другата си ръка Кара обърса кървав кичур коса от очите си и огледа тревистото поле около тях.
— Не знам. — Тя стисна зъби. — Но го искам. — Морещицата се изтръгна от ръцете на Ричард и се втурна напред, подвиквайки им през рамо: — Облечете се!
Ричард сграбчи Калан за китката и я измъкна от водата. Тя скочи в панталона си и се спусна след Кара, пътьом събирайки каквото хване от дрехите си. Ричард, все още борейки се с панталона, залепващ по мокрите му крака, протегна ръка и я дръпна за гайката на колана, принуждавайки я да спре.