Подутина. Младата жена потрепери отново, преди действителността да я зашлеви шокиращо студена, в момента, в който очите й срещнаха неговите. Аманда потръпна в прегръдките му, а страхът, гладът и лудото желание за още се надигнаха вътре в нея и заключиха съзнанието й само в една мисъл.
— Животно… — мисълта се изтръгна от тялото й, изплъзна се от устните й, когато шокът я разтърси до основи. Удоволствието се извиваше, разкъсваше я и отнемаше дъха й, волята й, разума й.
Изражението на Киова, изпълнено със съжаление, изгори душата й, когато главата му се сведе и зъбите му одраскаха шията й миг, преди да се забият в плътта й…
Девета глава
— Аманда? — Киова се отмести бавно от нея, измъквайки пениса си от стегнатата като юмрук хватка на вагината й, и гримаса на наслада се изписа по лицето му, когато плътта й продължи да го засмуква.
Тя плачеше. Бог да му е на помощ, какво се бе случило? Не бе чувал за нещо толкова необичайно — животинската страна на природата у Породите да се разкрива по такъв начин. Ръката му трепереше, когато приглади дългия водопад коса назад от шията й, и вина изпълни душата му при вида на белега, който потъмняваше плътта между рамото и шията й.
Беше я ухапал. Безмилостно и без съвест той бе забил извитите си кучешки зъби в кожата й. Бе я държал неподвижна, докато набъбналата издутина, която го заключваше вътре в нея, притискаше пениса му към отвора на утробата й, изливайки спермата си дълбоко и силно във вътрешността на тесния канал.
Аманда се изви на една страна, като придърпа завивката със себе си, докато дъхът й пресекваше от сълзите.
— Добре съм — беше очевидно, че се опитва да бъде смела, че се опитва да се пребори с шока и страха. Киова можеше да подуши всичко това да се излъчва от нея. Тя беше объркана, бе захвърлена в нещо, което дори той не можеше да разбере, за да й помогне.
Беше девствена, недокосната, но толкова чувствена и естествено еротична, че бе откраднала дъха му с всяко докосване, с всяка ласка, за която бе молила толкова неистово. А той й бе сторил това, беше се заключил вътре в нея като животното, което виеше точно под повърхността.
— Това никога не се е случвало — Киова прокара пръсти през косата си, като коленичи пред нея и се намръщи при тръпките, които разтърсиха тялото й. — Аманда. Никога не ми се е случвало преди.
— Да, добре. Нито пък на мен — отговори тя през сълзи. — Господи, просто се махни. Трябва да помисля. Трябва да… — Едно ридание се откъсна от гърлото й и уханието на сълзите й се заби в сърцето му.
Породата пое силно и дълбоко дъх.
— Знам, че си изплашена — той се бореше с желанието да я докосне и да я вземе отново. — Ще оправим това. По някакъв начин.
— Как? — Аманда се обърна отново към него, а очите й горяха, блестящи от сълзи. — Какво, по дяволите, не е наред с мен? Това не съм аз, това не е моето тяло. Какво ми стори?
Той можеше да чуе яростта, надигаща се в гласа й сега, можеше също да подуши и глада. Устата му пресъхна от уханието на женска страст и езикът му се стегна, а усещането бе невероятно — сякаш се поду отново. Това бе станало и преди, когато устните му покриха нейните, за да възпре виковете й. Също и когато бе излял в устата й вкуса… Вкусът бе неописуем!
— Не знам. Но каквото и да бе, беше взаимно, Аманда — Киова искаше да изръмжи думите в защита, но успя да запази гласа си мек, а тонът спокоен.
— Беше ли? — тя се раздвижи бавно и седна, като придърпа краката си близо до тялото, и го погледна яростно. — Не ти ли се струва поне малко странно? Това не е естествено.
— Така каза и преди — той потисна гнева, който се надигна само при онази едничка дума, „животно“.
— Дрогираха ли ме? — Аманда поклати глава объркано. — Човекът, който ме сграбчи, ме удари, знам това. Но дрогираха ли ме?
Отчаяно търсеше оправдание. Оправдание, каквото той не можеше да й даде.
— Нямаше никакви наркотици — мъжът затърси дънките си в ъгъла на джипа. — Първото, което направих, бе да проверя. Каквото и да бе това, което се случи, беше естествено.
— Не е естествено! — извика тя. — Аз не действам по такъв начин. Не и с непознати, с…
— Животни? — Киова едва успя да сдържи подигравателната си усмивка.
— С никого — отсече жената, преди да поклати глава и миризмата на страх да стане все по-силна. — Отведи ме у дома. Трябва да ме върнеш. Обади се на баща ми. Веднага! Той ще тръгне след мен.