Това бе обичайният й костюм за Хелоуин. Чувстваше се секси, жива и независима. Особено тази година. Нейната първа официална година, далеч от ограниченията на семейството й. Или поне почти далеч от него.
— Здравейте, госпожице Мейрън. — Кайли Брок заподскача нагоре по стъпалата. Малкият й костюм на дяволче се показа, когато момиченцето я дари с усмивка, при която се показаха липсващи зъбки. — Аз изглеждам точно като теб.
Аманда погледна към майката. Тами Брок беше стройна, многообещаваща млада адвокатка, която живееше няколко къщи по-надолу. Със засмените си сини очи и иронично чувство за хумор, по-възрастната жена извъртя поглед към дъщеря си.
— Със сигурност, Кайли. — Аманда приклекна, заставайки на нивото на детето и пусна цяла шепа лакомства отворената му чанта. — Изплаши ли всички, в чиито къщи отиде за бонбони тази вечер?
Момиченцето погледна към върха на главата на Аманда и въздъхна дълбоко.
— О, да. Имам много бонбони. Но мама не можа да намери рога като твоите.
Детето се бе влюбило в костюма й, когато тя го бе облякла в училище в деня преди партито за Хелоуин. Особено рогата.
— Не е успяла? — Аманда се протегна към изправените, специално направени рога, които бе открила в един уникален малък магазин за подаръци, докато бе пазарувала със сестра си в Ню Йорк.
— Търсих навсякъде — засмя се Тами. — Дори в складовете за костюми, които снабдяват магазините. Сигурно ме помислиха за луда.
Аманда се засмя с нея.
— Знаеш ли какво, аз купих няколко чифта — тя вдигна рогата от главата си и закрепи малките гребени, които ги държаха на място, в червената перука, която Кайли носеше.
Очите на детето се ококориха, а бледото му лице пламна от удоволствие.
— Мои ли са? — попита то изумено, а сивите му очи грейнаха от щастие. — Само мои?
— Само твои. — Аманда се усмихна и прие развълнуваната прегръдка на малкото момиченце, докато майка му я гледаше с благодарност.
— Благодаря ти, Аманда — прошепна тя, когато Кайли заподскача надолу по стъпалата, за да се похвали със съкровището си на приятелите си. — Ти я направи щастлива тази вечер.
— Как се справя тя? — Кайли бе диагностицирана с рядко заболяване на кръвта преди година и това бе труден път за нея и родителите й.
— Има добри дни, има и лоши — въздъхна Тами. — Почти се бях отказала да я извеждам тази вечер, но тя я очакваше с такова нетърпение.
Аманда кимна.
— Уведоми ме, ако имаш нужда от нещо. — Прегърна другата жена силно и сърцето й се разкъса при мисълта под какво напрежение живееше новата й приятелка.
— Ще го направя — поклати глава Тами. — Ти също се грижи за себе си. Предполагам, да бъдеш дъщеря на президента точно сега, притежава повече недостатъци, отколкото предимства?
Аманда се изправи, а устните й се извиха при иронията в коментара на другата жена.
— И това си има своите недостатъци — призна тя със смях, отново вадейки бонбони от отворените торбички, когато приближиха още няколко деца.
След бъркотията на президентските избори, протестите срещу Закона за Породите, техните права и всичко останало, свързано с тях, младата жена имаше нужда от почивка. Собствената й работа се бе превърнала в една шега през последната година. Някога тя бе уважаван член на обществото, а сега бе трибуна за политическа риторика от директора на училището до шести клас, учениците и техните родители.
И ако това не бе достатъчно лошо, агентите от Тайните служби, които я придружаваха до работа и обратно, наистина бяха започнали да я дразнят. Тя не беше проклетия президент и бе леко разочарована от проблемите, които това започваше да й причинява. Те действаха като бесни кучета-пазачи.
— Аманда, мога ли да ползвам стаята ти за малки момичета? — внезапно попита Тами тихо, а устните й се извиха в напрегната усмивка. — На път съм да умра, а не искам да водя Кайли у дома. Само за минутка.
— Разбира се. — Аманда погледна назад към къщата. — Надолу по коридора и вляво.
— Връщам се веднага. — Тя мина бързо покрай нея и пое към къщата. — Кайли ще бъде добре с приятелите си за секунда, ако я гледаш.
Аманда погледна към малкото момиченце.
— Върви. Ще я наблюдавам.
Тя се засмя. Кайли все още се хвалеше с рогата. Аманда се облегна на рамката на вратата, наблюдавайки я внимателно. Обичаше деца и един ден искаше да си има свое. Понякога се питаше защо изчаква. Можеше да се омъжи двадесет пъти досега, ако искаше за съпруг някой от онези, които й предлагаха. Обикновени, отегчителни мамини синчета, помисли си тя с въздишка, знаейки, че никога няма да стане.