Аманда наистина не искаше да поглежда към устните му. Но го направи. Те караха устата й да се навлажни при мисълта за удоволствието, което се криеше в тях.
— Чух какво казаха те — проговори тя. — За чифтосването.
Киова не прекъсна работата си, дори изражението му не се промени.
— Така и предположих — изрече най-сетне той, а погледът му трепна към нея.
— Това няма да стане — каза му. — Не можем да допуснем да се случи, знаеш го.
Младата жена не можеше да си представи да бъде обвързана с този мъж по такъв начин. Ако смяташе, че нейният брат е твърд, тогава Киова бе чиста стомана.
— Щом ти можеш да издържиш, значи и аз мога — гласът му не се повиши, нито се снижи. През няколкото часа, които прекара с него, Аманда го бе виждала бесен, беше го чувала разярен, изпълнен със страст или просто подигравателен. Сегашното му поведение обаче, я объркваше.
— Киова… — тя облиза устните си нервно. — Аз дори не знам фамилното ти име.
— Нямам такова — той се извърна от нея, наведе се и извади един тефлонов тиган от шкафа под плота.
— Всеки има фамилно име — каза Аманда, като поклати глава невярващо. — Трябва да имаш такова за номера на социалната осигуровка, за да си намериш работа.
— Невинността е толкова освежаваща — изрече мъжът.
И по дяволите, гласът му не се промени. Неемоционален. Равен. Аманда започваше да цени брат си все повече и повече.
— Какво искаш да кажеш с това? — тя скръсти ръце на гърдите си, най-вече за да прикрие втвърдените си зърна.
Киова гледаше към тях. Въпреки че Аманда трябваше да си признае, че беше трудно да не се забележи.
— Искам да кажа, госпожице Мейрън, че ако се движиш в правилните среди, или трябва да кажа — неправилните среди, можеш да се разминеш с почти всичко. Аз имам дузина фалшиви самоличности, номера на социални осигуровки и паспорти. Всички те с незаконни фамилни имена. Но аз нямам фамилно име. Семейството на майка ми отказа да ми позволи да нося нейното, а е доста трудно за една Порода да претендира за баща. Ето защо, аз нямам фамилия.
— Училище… Акт за раждане… — младата жена поклати глава. Това беше невъзможно.
— Възпитавах се сам през по-голяма част от времето — Киова напълни тигана с бекон. Очевидно ядеше много. — Дядо ми ме държеше скрит в планините, след като бях отбит от майка ми. Когато пораснах, ме остави сам. Обаче винаги ме снабдяваше с книги. И телевизия. Не бях лишаван.
Аманда примигна шокирано.
— Това не е детство — прошепна тя.
— Аз не бях дете — мъжът я погледна отново, очите му бяха изгубили блясъка си. — Бях животно, госпожице Мейрън. Животно, което той нямаше друг избор, освен да пази, защото честта му го изисква. Неговата кръв течеше в моите вени, независимо дали му харесва или не. Той даде най-доброто от себе си.
В гласа му имаше приемане. Без съжаление, без обвинения, без гняв или болка. Просто приемане.
— Ти не си животно — отсече Аманда, треперейки от шок, че някой може да се отнася с едно дете толкова жестоко. — Казах, че съжалявам. Аз бях… — тя пое дълбоко и силно дъх. — Бях изплашена, Киова. Реагирах, без да мисля и реакцията ми беше погрешна.
Той се взря в нея за един дълъг миг, преди да се извърне настрани, отхвърляйки я, сякаш тя няма никакво значение. Господи, беше толкова трудно. Желанието, надигащо се в тялото й, не правеше нещата по-лесни.
— Кажи ми — каза Киова, като се обърна отново към нея, докато беконът започна да цвърчи на печката. — Какво ще направиш, когато започнеш да се надуваш с детето ми, знаейки, че си нямала друг избор в зачеването му, че ще родиш едно бебе, което е колкото животно, толкова и човек? Ще го държиш ли до гърдите си, ще го прегръщаш ли с любов? Или ще го дадеш на непознати да го отгледат? Ще дадеш ли името си на това дете? Или ще се опиташ да го убиеш, преди то да има шанса да поеме първата си глътка въздух?
Мъжът отвори бързо предварително приготвените бисквити и ги сложи в тигана, докато Аманда го гледаше ужасена.
— Не бих избрала аборт — прошепна тя.
Киова я погледна отново, докато слагаше тигана във фурната.
— Ще ми дадеш ли детето ми?