Най-сетне емоция. Аманда я зърна само за миг — мрачна, изпълнена с болка. Един проблясък на ярост в очите му, преди да го прикрие.
— Не — отвърна тя, знаейки, че всяко дете, което износи, ще вземе сърцето й.
Киова подпря ръце на плота и кимна бавно, погледът му се насочи към пода за няколко дълги секунди. Когато отново погледна нагоре към нея, властният блясък, който изпълваше очите му, я накара да направи предпазливо крачка назад.
— Ако си чула всичко, значи знаеш цялата истина — каза той непроницаемо. — Ти си моята половинка, обвързана си с мен, независимо дали на някой от нас му харесва, или не. Няма да те пусна да си тръгнеш.
Младата жена поклати глава бавно.
— Ще го направиш — прошепна тя тихо. — Защото няма да искаш жена, която ти е била натрапена, Киова. Жена, която не споделя мечтите ти, желанията ти или бъдещето, което искаш да следваш. Аз не искам твоето бъдеще — произнесе болезнено. — Аз си имам своите мечти.
— А детето, което отказваш да дадеш? — отсече той. — Каква роля ще играе?
— Моето дете ще бъде точно това. Мое. Ще го обичам, ще му дам името си. Ще го ценя.
— Но не и баща му? — тези очи бяха оживени сега и яростта ги разпалваше.
— Какво искаш да кажа? — извика Аманда отчаяно. — Ти се опитваш да ме нараниш, да ми припишеш вината и да ме накараш да се чувствам отговорна за това. Е, не съм.
— Това е отговор на едно дете — изплю Киова. — Един възрастен се приспособява, Аманда. Ти си права — когато всичко свърши, вероятно е по-добре да си тръгнеш. Едно дете, каквото си ти, никога няма да ме издържи, да не говорим за живота ми или трудностите, свързани с отглеждането на мое бебе. Мое бебе, госпожице. Проклет да бъда, ако позволя да бъде третирано като животно от някого. Или да израсне без баща.
Аманда се бореше да контролира дишането си и препускането на кръвта си. Усещаше как възбудата се увеличава от това, а не можеше да си позволи слабост. Не сега.
— Ти си неразумен — каза тя. — Аз дори не те познавам. И ако бъда напълно честна, не мисля, че те харесвам особено много. Каква основа за отглеждане на дете е това?
— Със сигурност по-добра, отколкото имах аз — Киова обърна бекона с едно яростно движение на шпатулата.
Какво можеше да отговори тя на това?
— Вълчите породи ще бъдат приети след постановяването на закона за Породите…
Силен, подигравателен смях излезе от гърлото му, когато я прониза с тези черни очи.
— Вълчите породи? — попита мъжът тихо. — Какво общо има с мен това, Аманда?
Тя облиза устни нервно.
— Това е, което си ти… — той поклати глава, преди тя да успее да довърши.
— Не, бейби — каза Киова меко. — Не беше Вълча порода това, което се заключи в твоята тясна вагина. Беше една от онези стари лоши Койотски породи. Колко приемливо е това?
Четиринадесета глава
— Койотите се смятат за паплачта на Породите — каза замислено бащата на Аманда на Александър, когато стигнаха до документа на Закона за Породите, който Котешките породи бяха представили. — Говори се, че нямат душа. Без спасение. Те са създадени да бъдат тъмничари, домашни любимци на учените и военния персонал, който наблюдава другите Породи.
— Може ли все пак да се пригоди Законът, за да ги изключи? — попита брат й и светлозелените му очи се спряха замислено върху документите, разпръснати на масата в частната всекидневна на баща им.
— Не можем да ги изключим, без това да повдигне още въпроси — президентът поклати глава бавно. — Лидерът на Котешкия прайд предложи да им позволим да се справят с положението на индивидуално ниво. Те ще контролират другите Породи, когато е необходимо.
— Това ще бъде доста трудно за постигане… — промърмори Александър.
— Не са ли и те хора, Върнън? — попита спокойно съпругата му. — Човешката природа може да преодолее много неща, дори селективното размножаване. Тук говориш за хора, не за животни.
Майката на Аманда, Дилейни Мейрън, имаше глас като коприна и сърце, нежно като цвете. Но притежаваше здрав разум. Докато Аманда слушаше разговора и учеше за последния най-важен изпит, преди да получи сертификата си за преподаване, тя призна, че аргументът на майка й има повече смисъл от всички други, които бе чула.
— В този случай нямаме друг избор, освен да се молим това да е вярно — въздъхна баща й, прокарвайки пръсти през гъстата си сива коса. — Но Койотите ще бъдат неприятност, Дела, можеш да се обзаложиш за това. Усещам го. — Инстинктите му винаги бяха прави.