Някаква далечна част от съзнанието й усещаше, че Аманда не мисли рационално. Че нарастващата болка и нуждата от докосването му са станали толкова силни, че способността й да разбира реалността не е такава, каквато би трябвало да бъде.
Младата жена се раздвижи в леглото, отхвърли завивката, когато краката й се заплетоха в нея, и се запрепъва на път към всекидневната. Къщата бе изпълнена с тишина и по-скоро подсъзнателно, тя си спомни затварянето на врата точно след като Киова излезе от банята.
Беше ли я оставил сама? Нима възбудата не го засягаше, както засягаше нея?
Копеле, разбира се, че не.
— Аманда? — Киова пристъпи от другата стая, на която Аманда не бе обърнала никакво внимание, тъй като се намираше в противоположната страна на всекидневната.
Той носеше дънките си ниско, няколко метални копчета бяха разкопчани. Пенисът му бе дебел и твърд под плата.
— Киова… — Тя стисна юмруци, когато уханието му се обви около нея, опиянявайки я от желание да го вкуси.
— Трябваше да спиш. — Гласът му беше мек и изпълнен със съжаление, докато я гледаше. Той не помръдна от прага, просто стоеше там, а тъмните му очи бяха мрачни и изпълнени с глад и желание.
— Теб също ли те боли? — прошепна Аманда, усещайки как соковете й потичат надолу по вътрешната страна на бедрата й.
— Да, бейби, аз също страдам — каза той и гласът му беше дрезгав — едно ниско ръмжене от глад, което накара дъхът да секне в гърдите й.
— Боли прекалено много… — Тя потръпна от болката.
— Знаеш коя е алтернативата, Манда. — Тонът му стана по-твърд. Нямаше да й позволи да се крие, нямаше да й позволи да забрави.
— Аз ще обичам детето си — извика жената отчаяно. — Ще го обичам.
Никога нямаше да го остави само, копнеещо за любов и внимание. Щеше да е щедра в похвалите си, щеше да се смее с него, щеше да го обича.
— А баща му, Манда? — попита Породата.
От очите й закапаха сълзи, когато тя отметна глава назад и нисък, болезнен стон изпълни стаята.
— Не искам да те обичам — прошепна тя. — Аз дори не те познавам. Как мога да те обичам?
— Да, познаваш ме. — Той се приближи. — Познаваш ме по-добре, отколкото смяташ. Знаеш, че ще те защитавам, Манда. Знаеш, че ще те прегръщам и ще те топля. Знаеш, че си моята половинка. Половинките са завинаги. Точно както знаеш, че тялото ти никога няма да остане гладно за моето, всяко твое желание, всяка твоя потребност, ще бъдат изпълнени.
Главата й се наклони напред, нещо вътре в нея сякаш се разкъса, слушайки думите му. Там, откъдето идваше тя, сексуалността беше нещо, което се криеше. Бог да й е на помощ, ако семейството й намери книгите й или открие извратеността й. Но Киова знаеше за нея. Знаеше какво иска тя, за какво жадува тялото й. Бракове са оцелявали и с по-малко от това — със сигурност едно чифтосване не би било много лошо?
Хормоните ти говорят, изкрещя разумът й. Стегни се, момиче. Свобода, не помниш ли? Време да бъдеш сама?
Време да бъда сама с книгите си и мечтите си, помисли си тя. Киова беше една оживяла сексуална фантазия.
— Ти ме манипулираш. — Аманда се задъхваше за всяка глътка въздух.
— Разбира се. — Киова сви рамене небрежно. — Ти не беше далеч от истината, когато ме нарече животно, бейби. Тези инстинкти са живи и вият, те крещят, че ми принадлежиш. Няма да те оставя да си тръгнеш, Аманда.
— Ти си такова главоболие — отсече тя и пот покри тялото й, когато страстта нарасна до треска. — Имаш ли представа колко е важно? Това не е моят живот. Не е това, което искам.
— Това не е твоят живот. — Киова се облегна лениво на рамката на вратата. — Това е настоящето. Вземаш огризките, които животът ти подхвърля и правиш най-доброто от тях. Ти си умна жена, достатъчно умна, за да знаеш, че това не е нещо, което просто ще си отиде.
— Това не означава, че трябва да се преклоня и да се предам — отвърна тя яростно. — Учените са създали това проклятие и те могат да го премахнат.
Той се засмя.
— Мислиш, че твоите тъпи учени, които се смятат за богове, са били наясно какво правят? — попита подигравателно. — Имаш ли някаква представа за силните, жизнени мъже и жени, които са умрели, създадени да бъдат убийци, но родени с такова чувство за чест и интелигентност, че техните създатели са знаели, че никога няма да им позволят да останат живи? Не, Аманда, най-добрите и най-блестящите учени в света живеят понастоящем в уединената лаборатория точно под имението и се опитват просто да разберат как работи това. Няма лек, признават го. Най-доброто, на което могат да надяват, е да облекчат симптомите.