Гърбът й се изви, когато всичко в нея експлодира. Тялото й се напрегна и вагината й се стегна около нарастващата му ерекция, когато младата жена почувства онази промяна, подутината вътре в нея, която сигнализираше за собственото му освобождение. Това разпали фитила на вече експлодиращите й сетива и я замая отново, когато усети спермата му да бликва във вътрешността й.
Няколко дълги минути по-късно, Аманда събра сили да отключи краката си от кръста му и отпусна хватката си около раменете му. Изтощението я завладя също толкова силно, колкото страстта преди минути.
Очите й се отвориха, зрението й се замъгли сънено, докато се взираше в тъмните очи на Киова и въздъхна блажено и доволно.
— Заспивай, бейби — прошепна мъжът, облягайки главата си на нейната, една потисната тръпка премина през тялото му, когато още една струя сперма изпълни тясната й вагина. — Аз ще се грижа за теб, докато спиш.
Очите й трепнаха и се затвориха. Знам това, помисли си тя. Не бе нужно той да изрича думите. Беше убедена, че преди всичко останало, Породата ще се грижи за нея.
Киова рядко сънуваше. И смяташе това за благословия. След някои от кошмарите от детството му, той не бе имал желание да посети този външен свят и да изкушава гнева от миналото. Но докато се унасяше в сън, притиснал тяло до това на Аманда, те се върнаха. Като демони, те надигнаха мрачните си, ужасяващи глави.
— Жената, която те роди, е мъртва — информира го дядо му. — Беше убита в автомобилна катастрофа.
Киова надигна глава от книгата, която поглъщаше. Беше на пет години. Ужасно слабичък и дребен, за него нищо друго нямаше значение, освен думите, които трябваше да научи. И ги бе научил. Той не познаваше жената, която го бе родила, както я наричаше дядо му. Дори не си спомняше лицето й, въпреки че знаеше, че е имало време, когато е бил с нея.
Киова кимна тържествено, гледайки нагоре към едрото тяло на възрастния мъж. Искаше му се да види нещо повече от изкривеното изражение на отвращение, което беше на лицето му.
— Не ти пука дори, нали? — изръмжа старецът.
— Аз не я познавам — прошепна детето.
— Това е отговор на едно животно — разгневи се дядо му. — Животно, което няма душа.
Сънят се изкриви и се премести във времето.
Киова беше на единадесет, живееше сам в бараката високо в планината и чакаше нетърпеливо всяка седмица посещението на дядо си. Той знаеше, че трябва да стои скрит, знаеше, че хората, които насилствено бяха заплодили майката, която никога не бе познавал, го търсят.
Телевизията беше негов постоянен спътник и с нея Киова се бе научил да чете през годините, да разчита думите и да разбира как да ги използва. Книгите стояха на лавици в малката всекидневна. На дивана имаше сгънато одеяло. Той не спеше на леглото. В тъмното прекалено много мисли препускаха в главата му и звуците, огласящи планината, потънала в тъмнина, подхранваха страха му.
Но телевизията беше неговото спасително въже. В нея момчето виждаше мечтите си. Семейство. Майка, баща, дете, което е обичано и закриляно. И в тези мечти то можеше да се смее и да бъде свободно, да пуска хвърчило, да кара колело. С телевизията не се страхуваше да не бъде открит.
— Ето още малко книги. — Кутията се стовари в краката му и дядо му погледна безизразно надолу към него. През годините възрастният мъж беше преминал от отвращение към хладна неприязън. — Ще сложа храна на верандата. Достатъчно си голям да си я вземеш сам.
Единадесет години. Киова бе празнувал рождения си ден сам. Беше опаковал несръчно в стар вестник няколко шишарки, които бе намерил, и книги, които вече беше чел, и се престори, че са подаръци от майка му.
— Благодаря ви, сър. — Киова бе спрял да го нарича дядо още преди години. Дядовците обичаха своите внуци. Те ги глезеха, показваха им света, водеха ги на увеселителни паркове. Не ги заключваха далеч в планината и не ги оставяха да страдат сами в тишината и студа.
— Вече намери ли душата си? — отсече тогава старецът.
Киова се загледа в него безмълвно, годините на самота и мъка се заключиха вътре в него.
— Не, сър. Няма душа тази седмица. — Момчето мина бавно покрай него и събра кутиите със сухи и консервирани храни, от които преживяваше.