— А ти обвиняваш мен, че се държа детински — каза тя изумено, когато лекарката се отдръпна бързо, масажирайки китката си, докато държеше внимателно под око Породата.
— Ти си безразсъдна — озъби се той, обръщайки погледа си отново към нея. — Защо страдаш по този начин? Защо би позволила да бъдеш наранявана така?
— Те се нуждаят от информацията — възрази младата жена. — По дяволите, Киова, някой трябва да намери лек.
Мъжът подскочи, сякаш го бе блъснала. Аманда видя как маската пада на лицето му, празните очи, безстрастното изражение. Тя потръпна от вида му, знаейки, че по някакъв начин го е разгневила повече, отколкото той вече беше. Не, сигурно го бе наранила. Тази съвършена, ослепителна мисъл прониза съзнанието й и я накара да го погледне изненадано. Някак си, тя го бе наранила.
— Меринъс, кажи на половинката си, че ще се върна в комуникационната зала по-късно — каза тихо Киова, без да поглежда към нея.
— Имаме нужда тези кръвни проби, Киова — изрече Меринъс твърдо. — Почти приключихме.
— Не, вие приключихте окончателно. Не почти. — Гласът му бе прекалено тих, прекалено дяволски контролиран. — Тръгвайте си веднага, Меринъс.
Той беше изключително учтив, но Аманда се закле, че може да усети как въздухът се наелектризира от опасността, излъчваща се от Киова.
Младата жена се изправи бавно на крака, когато помещението се опразни.
— Изборът е мой — каза тя студено. — Не твой.
Киова остана скован пред нея за няколко секунди, преди да се извърне настрани.
— Гладна ли си? Мислех да приготвя вечеря. Баща ти трябва да се обади след няколко часа. Смятам обаче, че е необходимо да те предупредя — Калън е наложил забрана на темата относно разгонването. Това е единственото нещо, за което не можеш да му кажеш.
Аманда се втренчи в гърба му шокирано.
— Не, по дяволите — изруга яростно. — Този път няма да минеш с редовния си номер да сменяш темата, сякаш не те засяга. Ще обсъдим какво мога и какво не мога да кажа на баща ми по-късно. — Тя сграбчи ръката му тъкмо когато той влезе във всекидневната и го дръпна да спре. Киова се обърна бавно към нея. — Изборът беше мой. Решението беше мое. Нямаш право да ми го отнемаш.
— Аз съм твоята половинка. Имам пълни права да те защитавам. Дори от теб самата.
— От мен самата? — Аманда повдигна вежди изумено, стисна ръце в юмруци и ги притисна към тялото си в опит да потисне желанието да го удари с нещо по главата. — Аз не се опитвам да се самоубия. Това беше просто един преглед.
— Който ти причини прекалено много болка. — Породата говореше така, сякаш обсъждат времето. О, между другото, слънцето грееше днес, но мисля, че беше малко прекалено силно, помисли си тя саркастично.
— Моята болка — каза остро. — По дяволите, Киова, те никога няма да разберат това без тестове. Без някой, който има волята да ги издържи. Мислиш ли, че на мен ми беше удобно? Че се наслаждавах на това да ми бъде отнета волята по този начин?
— Възбудата намалява. — Киова сви рамене пренебрежително и се отдръпна от нея. Никаква емоция. Нищо.
— Тази мисъл не ме утешава, когато възбудата обхване тялото ми и започне да ме изгаря отвътре — информира го тя яростно. — Като оставим настрана факта, че не е твоя работа. Изборът беше мой.
— Тогава направи друг избор.
— Тогава ти излез отново.
Киова спря на входа към кухнята, раменете му се свиха под светлосивата тениска, с която бе облечен.
— Мисля, че ще остана, благодаря — каза най-сетне спокойно.
Аманда поклати глава, когато изумлението заля сетивата й.
— Киова, нима смяташ, че просто така безропотно ще приема това, което се случва с мен? — попита тя тихо, знаейки, че никога не би могла.
— Наистина не мисля, че имаш избор. Сега трябва да обсъдим въпроса с баща ти и това, което не можеш да му кажеш. — Киова се взря в нея с немигащи очи и за миг тя се запита дали той има душа.
Осемнадесета глава
Аманда отказваше да се примири просто така с всичко това. Тя се измъкна възможно най-безшумно от колибата, скри се в сенките и се насили да се движи в тъмнината на планината, в която бе разположена къщата.
Беше чула Киова, Кейн Тайлър и Калън Лайънс да обсъждат сигурността на имението по-рано днес, преди Киова да излезе, за да помогне на Кейн за някакъв вид компютърна неизправност. След това бе говорила с баща си и го увери, че е добре. Не че можеше да му каже нещо повече, тъй като Киова стоеше над нея като ангел на отмъщението. Дори беше прошепнала техния кодиран израз — „Добре съм, тате“ — вместо татко, и все още не можеше да си обясни защо го бе направила.