Негова. Завинаги негова.
Зъбите му се забиха в шията й, въпреки че Киова се бе зарекъл да не си позволява това. Този път нямаше кръв, само сладка, поддаваща се женска плът под горещия му език, и мекият й глас, подканващ го да се движи.
Той я изпълни със спермата си, докато трепереше над нея, усещайки силния пулс на нейното освобождение и в този миг разбра, че ако Аманда някога го напусне, ако някога я изгуби, той ще бъде само половин човек. Душата му ще се изпепели и животът му ще се превърне само в една случка, която не си заслужава да бъде отбелязвана.
Двадесет и първа глава
— Какво е това? — Аманда погледна сънливо към предмета, висящ на стената над леглото. Приличаше на паяжина, изплетена в кръг от клонки. В паяжината бяха вплетени малки кристали, а по-нагоре, откъдето висеше от тавана, имаше няколко малки торбички, привързани към връвта.
— Това е Ловец на сънища — Киова лежеше на една страна, сгушен близо до нея. Едната му ръка беше под главата й, другата преметната върху корема й, а самата Аманда се бе отпуснала върху гърдите му.
— Чувала съм за тях — намръщи се жената.
Киова изсумтя.
— Майка ми беше наполовина индианка от племето киова. Тя ми го направи, преди да ме отпрати с дядо ми. Това би трябвало да носи хубави сънища. Да залавя виденията и да ги държи, като позволява на кошмарите да избягат и да не те безпокоят повече.
Аманда наклони любопитно глава.
— Повечето Породи приличат на индианци, защо е така?
Мъжът въздъхна, премести се по гръб и погледна нагоре към Ловеца на сънища.
— В генетично променената сперма има кодирано много от индианците. Учените, в своите изследвания, са решили, че това ще създаде жестоки бойци, по-свирепи войници, когато я комбинират с животинска ДНК. — Киова сви рамене пренебрежително.
Аманда повдигна глава и погледна към заплетената, крехка плетеница и малките кристали, които изглеждаха като роса върху паяжината на паяк.
— Предизвиква ли хубави сънища? — попита го тогава, като се обърна и го погледна.
Изражението на лицето му беше смесица от съжаление и примирение. Той не се чувстваше засегнат от миналото, но беше решен то никога да не се повтори.
— Това е просто за спомен. — Киова най-сетне се извърна от него, но Аманда знаеше, че е много повече от това.
Младата жена продължи да гледа нагоре мълчаливо.
— Някога виждал ли си майка си, след като дядо ти те е отвел? — попита тя. Не можеше да си представи живота си без семейството си. Колкото и досадни и разочароващи да можеха да бъдат, те все пак бяха нейното семейство.
— Никога. — Отново този безстрастен тон.
Аманда го погледна, когато той се надигна от леглото, и видя строгата маска на лицето му.
— Готова ли си вече за закуска?
Аманда се измъкна от леглото и усети болка в мускулите и нежната плът. Той я бе любил дълго през нощта, беше я обладавал с отчаяние и вещина, която едва не ги унищожи на няколко пъти.
— Киова — проговори тя тихо. — Ето за това избягах от теб миналата вечер. Ако не говориш с мен, тогава това чифтосване никога няма да има шанс.
Мъжът изсумтя.
— Последното, което чух от теб, бе, че ти не му даваш шанс така или иначе. — Той отиде до гардероба и си извади чисти дрехи. — Отивам да си взема душ. Ще приготвя закуска, докато ти се къпеш.
Аманда наведе глава и прехапа устни нервно.
— Ще продължа да бягам, Киова.
Той спря. Жената повдигна глава и се загледа в играта на мускулите му под тъмната кожа.
— Ако избягаш отново, ще те накарам да съжаляваш, че си го сторила. — Тонът на гласа му беше плашещ. Когато се обърна да я погледне, беше толкова студен, така лишен от емоции, че Аманда се зачуди къде крие болката и гнева, които знаеше, че бушуват в него. — Не прави тази грешка отново, Аманда. Заради двама ни.
— Жената, която те роди, ти изпраща този Ловец на сънища. — Дядо му посочи паяжината с кристалите и перата, която висеше в ъгъла на стената на всекидневната. — Накара ме да обещая, че ще го оставя тук, при теб. Обаче животните нямат сънища, нали, момче? — отсече той яростно. — За да сънуваш, трябва да имаш душа.