Киова наведе глава и се взря в ръцете си. Той имаше сънища, спокойни, нежни сънища, в които един майчин глас пееше приспивни песни, а шепотът й се носеше около него.
Бъди добро момче, Киова. Намери душата си…
Неговата душа.
Какво е душа? — питаше се детето всеки ден. Струваше му се, че ако някой има душа, той няма да остави детето си само. Не би оставил детето си на студено, да трепери в една колиба, без да го е грижа за страховете, които му пречат да заспи.
Майките имаха ли души? — питаше се то. Как можеха да родят дете и да го оставят на грижата на такъв човек?
— Ти беше създаден, Киова — изръмжа дядо му. — Създаден и наложен на една безпомощна жена. Злото, което те създаде, и злото, което поставиха в теб, ще те унищожи. Трябваше да те удавя като нежелано куче, когато се роди.
Докато стоеше под силната струя на душа, Киова въздъхна уморено. Спомените бяха брутални и му се искаше да може да ги прогони завинаги. Той би трябвало да знае, че е по-добре да изостави живота, който бе създал за себе си, и да намери работа, която да му даде възможност да помисли.
Аманда го бе накарала да си спомни за всички приятни, нежни неща, които някога бе мечтал да бъдат негови. Когато бе напуснал планината на четиринадесет години, Киова се бе заклел, че един ден ще има всичко, което дядо му се бе погрижил да не получи. Вместо това, младият мъж бе научил, че мечтите, магията на живота, които бе виждал по телевизията, всичко това е илюзия. И през годините, той се бе постарал да не забравя това.
Допреди Аманда.
Крехката, нежна Аманда.
Нейният смях бе откраднал сърцето му още преди дори да я е докоснал. Магията в усмивката й и нежността в гласа й бяха успокоили една част от него, която той не знаеше, че все още страда. Тя го бе накарала да мечтае и проклятие, ако това не болеше.
Устните му се извиха с горчива ирония, когато взе ръкавицата за баня от малкия рафт, където я бе оставил, и я насапуниса енергично.
Чифтосването бе една биологична, хормонална реакция. Не беше емоционално. Нямаше магия в това да накара една жена да обича нещо, което тя не може да приеме. Точно както и майчинството.
— Те са й казали за отвратителното нещо, което са сложили в тялото й — дядо му се бе разбеснял, когато Киова се бе осмелил да предположи, че е дете, а не животно. — Показали са й създанията, които са измътили до сега — мяукащи, отвратителни малки зверчета, които изглеждат като бебета, а звучат като животни. Ти не си повече, отколкото те са били. Ти си вкаран насила в нея. Тя те роди, защото съвестта й не й позволи друго. Но ти я отврати от деня, в който се появи на този свят…
Киова трепна при спомена, преди да започне да трие лицето си грубо с насапунисаната кърпа. Това беше минало, но още имаше силата да го накара да кърви. Аманда го виждаше като животно, което й е наложено от разгонването, прекалено сурово, прекалено грубо за мечтите, които тя таеше за бъдещето си. Тя искаше повече, отколкото смяташе, че той може да й даде и в края на деня Киова винаги се гордееше със своята честност, ако не с друго. Имаше много малко, което можеше да й даде.
Имаше достатъчно пари от не особено законната дейност, която бе вършил през годините, така че нямаше да й липсват материалните неща, с които бе свикнала, защото можеше да й ги осигури. Но Аманда все пак беше дъщеря на президента Върнън Мейрън. Израснала с нагласата да се омъжи за някой приемлив, елитен член на обществото и с мисълта, че не е предназначена за утайката на човечеството. А Киова беше утайката на човечеството. По дяволите, имаше дни, когато сам се питаше дали в него е останала някаква човечност.
Няколко минути по-късно, изкъпан и облечен в дънки и черна тениска, той излезе от банята и погледна към Аманда, която стоеше тихо в средата на леглото. Тя отвърна на погледа му с хладно мълчание, а лешниковите й очи бяха сърдити.
— Ще приготвя закуска. Имаш половин час — информира я Киова тихо, потискайки тъмното желание и собствения си гняв дълбоко в мястото, което бе създал за тях преди години.
— Тогава ти имаш половин час да помислиш — тя се надигна от леглото и го погледна мрачно и надменно. — Можеш да обмислиш това и да достигнеш до разумно решение или да започнеш да правиш планове как най-добре да ме заключиш. Защото това няма да продължи.