— Надявам се яйца с шунка да те устройва — каза мъжът спокойно. — Ще трябва да сляза до склада по-късно.
Устните й изтъняха от гняв.
— Приготвяй си каквото ти харесва, по дяволите. Ще си го ядеш сам. И помисли върху това, Киова. Гласуването на Закона за породите е вдругиден. Колко дълго смяташ, че можеш да ме принудиш да остана след това?
Аманда мина покрай него, главата й бе високо вдигната, а косата й се развяваше около нея като пелерина, когато се втурна към банята.
— Първо, никога не съм смятал, че мога да те задържа — промърмори Киова тихо. — Но това не значи, че не съм достатъчно глупав, за да се опитам.
Двадесет и втора глава
Киова беше сложил яйцата и шунката в чинии, когато Аманда тръгна към спалнята. Дългата й коса още бе мокра, а лицето й — бледо, когато хвърли поглед към него.
— Обади се на доктор Грейс да дойде тук — каза тя с ясен заповеднически тон. Властният й глас беше остър като бръснач. — Искам веднага да направи онези кръвни тестове.
Възбудата разяждаше тялото й, Киова можеше да го подуши — по-гореща и по-силна от всякога, а Аманда издаваше заповеди като генерал в центъра на военна зона. За нейно съжаление, Киова не се бе присъединил към Въоръжените сили просто защото не си падаше по заповеди.
— Изяж си закуската — изръмжа той в отговор. — Тогава ще видим дали не може да направим нещо, за да подобрим настроението ти.
Уханието на възбудата й накара устата му да се навлажни за вкуса й. Желанието да я докосне го завладяваше.
Аманда надигна глава бавно, очите й блестяха от ярост и страст, когато изпъна рамене и каза:
— Само през трупа ми. Отказвам да се чукам с теб, докато не приключим с тези тестове.
Киова се намръщи, щом чу думите й. Знаеше колко болезнена може да стане възбудата. Наистина ли тя можеше да запази упоритостта си толкова дълго?
Мъжът се усмихна лениво, припомняйки си първия път как тя бе молила толкова сладко, така разпалено.
— Не.
Странно, по лицето й премина сянка на болка, сякаш тази една дума я нарани.
— Не съм гладна — изрече тя тогава, обърна се към вратата, отвори я рязко и се втурна към верандата и Бог знае къде по-далеч.
Киова се взря шокирано в отворената врата. Тя беше разгонена, очевидно по-възбудена, отколкото някога е била, и бягаше от него? Той поклати глава, преди да я последва бавно, любопитен да разбере какво смята да направи или къде ще отиде.
Два вълка охраняваха верандата. Аманда стоеше на стъпалата и се взираше в животните, които я наблюдаваха предизвикателно. Когато тя погледна назад към Киова, той почти трепна от яростта, отразена в очите й.
— Аманда… — Мъжът пъхна ръце в джобовете на дънките си и приведе рамене отбранително. — Не мога да понеса мисълта за болката, която ще изтърпиш. Дори само за кръвните тестове.
— Това не е твоят избор — отсече тя, извърна се от него и погледна надолу към вълците. — Кажи им да се отместят.
Киова въздъхна тежко. Тази жена щеше да изтръгне сърцето от гърдите му, а дори не го разбираше. Нямаше представа за ада, пред който го принуждаваше да се изправи.
— Моята работа е да те защитавам — каза той тихо. — Как мога да го направя, ако ти позволя да сториш нещо, което със сигурност ще ти причини толкова болка? — Киова поклати объркано глава, борейки се с импулса да направи това, което тя искаше, и инстинктивния вой на животното, което изискваше тя да не познае страданието.
— Смяташ ли, че тази възбуда не боли? — Аманда се обърна към него и уханието на желанието й накара страстта да забушува в слабините му. — На високия и силен Койот Киова обаче не му пука, нали? — изръмжа тя. — Ако не накараш онези учени да дойдат за тези тестове, тогава ще ме гледаш как страдам, така или иначе. И ще боли, и боли. Защото няма да ме докоснеш, докато не направя това.
— Защо е толкова важно? — Той се бореше с пламъците на собствения си гняв, с емоцията, която се опитваше да се освободи. — Те не могат да ти помогнат, Аманда. Нищо не може да пречупи връзката с мен, без значение колко го искаш.
— Това може да създаде лек. Ако не друго, поне за облекчаване на симптомите — отвърна жената. — Ако не за мен, тогава за някой друг.
— Не е необходим лек. — Киова искаше да оголи зъбите си в примитивно яростно ръмжене и едва успя да се сдържи. — Защо така отчаяно искаш да ме напуснеш? Не ти ли е достатъчно, че знам, че не ме искаш?