— Феята винаги е знаела, че имаш душа…
Мъжът се изправи рязко и прекоси верандата, отдалечавайки се от момиченцето.
— Киова, не си тръгвай — извика Каси. — Изоставяш Аманда, а тя се нуждае от теб. Но можеш ли да й помогнеш да стане силна? Или можеш само да подхраниш демоните, които познаваш от толкова дълго време?
Киова спря и се обърна към нея.
Тя стоеше осветена от лъчите на слънцето и сенките, които нямаха смисъл. По гърба му пробяга хлад, когато осъзна какво е Каси. Малкото момиченце, създадено от изменената сперма на вълк и койот, носещо чертите и на двете породи, беше медиум. Около нея нямаше феи, а призраци, които тя виждаше и които й говореха.
— Кажи й, че я обичах — каза Киова дрезгаво, мислейки си за сънищата, които му се бяха явявали като дете и спокойствието, което му бяха донесли.
Каси кимна бавно.
— И тя винаги те е обичала, Киова. Поиска да знаеш, че е идвала за теб. Те са знаели за теб и за нея. Била е тръгнала към теб, когато е загубила живота си. Тя плаче за теб.
Киова направи гримаса и устните му се отдръпнаха от зъбите му, а главата му се отметна назад, докато се бореше с мъката, която разкъса сърцето му и остави неизлечима рана.
— Позволи на себе си да сънуваш, Киова — прошепна момиченцето тогава. — Позволи й да те успокои отново.
Младият мъж се извърна от Каси. Трябваше да избяга от нея, и то веднага. Преди самият той да започне да вижда призраци в сенките, които се движеха около детето и в собствената му окървавена душа.
Двадесет и четвърта глава
Киова имаше намерение да избяга в гората и да намери времето, от което се нуждаеше да успокои демоните, които бушуваха вътре в него. И щеше да го стори, ако мобилният телефон отстрани на колана му не бе завибрирал настойчиво.
Ръмжейки, той го издърпа и го отвори.
— Какво?
— Ела в къщата, Киова. Веднага. — Гласът на Даш беше нисък и повелителен.
Киова не си направи труда да отговори, просто се обърна и се втурна надолу през планината. Променените гени и собствените му атлетични умения му осигуриха скоростта и издръжливостта, които му бяха необходими да стигне до главната къща, където Даш го чакаше на вратата.
— Чуй ме! — Той избута Киова към стената до входа, преди младият мъж да успее да се втурне надолу по коридора към лабораторията. — Тя страда, Киова. И то много лошо. Но трябва да довърши. Това, което се случва точно сега, е прекалено важно, за да се прекъсва.
Даш беше пребледнял, сините му очи бяха потъмнели от тревога и тъга от ставащото.
— Мамка му, какво правите с нея? — Койотът се бореше срещу хватката на другия мъж и щеше да се освободи, ако Калън и Кейн не се бяха включили, за да го задържат неподвижен.
— Ще убия всички ви — изръмжа Киова.
— И си добре дошъл да го направиш, приятелю. По-късно обаче — отсече Даш в отговор. — Но точно сега ти имаш половинка, която е решена да направи това, което трябва, и се нуждае от теб. Ние не можем да я държим, Меринъс или Елизабет също. Ти трябва да го сториш, Киова. Тя не може да направи това сама.
— Ти си луд! — Младият мъж можеше да я чуе вече. Писъците… — Мамка му, пуснете ме!
— Киова, чуй ме. Лекарите откриха нещо вътре в нея. — Даш го разтърси яростно, собствените му очи горяха. — Тя е в пълна овулация и сперматозоидите се опитват да я оплодят. Това е важно, Киова. За Бога, заради всички нас, хормонът, който се отделя сега от утробата й, никога преди не бил улавян и е в толкова малки количества, че Серена Грейс се нуждае от време, за да събере достатъчно проби от хормоните в нея, докато Меринъс следи овулацията. Слушай ме… — Даш крещеше вбесено, очите му бяха яростни и отчаяни. — Заради всички нас, Киова. Твоята половинка страда заради всички нас, за да ни помогне.
— Киова… — Младият мъж чу как Аманда крещи името му, гласът й беше като бич от агония, когато достигна от дълбините на лабораторните помещения.
— Киова. За нашия вид. За всички нас. Ако можем да направим нещо, каквото й да е, за да стане това по-лесно за половинките ни, тогава светът ще го приеме, когато научи за това. Ние балансираме между живота и ловния сезон. Помогни ни.
Той изръмжа яростно, отмятайки глава назад към стената, когато викът отново й отекна около него.
— Пусни ме да отида при нея.
Една вълна от ярост го накара да разкъса хватката на мъжете и той се втурна да отвори металната врата в края на коридора. Премина по стълбите на бегом, вземайки стъпалата по пет-шест наведнъж, докато не скочи на стоманения под и нахлу в главната лаборатория.