И си тръгна. Всяка стъпка беше тежка. Всяка крачка, която го отдалечаваше от колибата, беше още един нож в сърцето му. Той щеше да дойде при нея, но само тогава, когато й беше нужен. Нямаше да й налага насила нищо повече от това, което вече бе. Щеше да я остави да изживее мечтата си, а той щеше да мечтае за това, което би могло да бъде.
Двадесет и пета глава
Планините на Колорадо
Колибата не беше толкова голяма, колкото си спомняше. Киова пристъпи в мъждивата светлина на дървената постройка и се загледа в малката всекидневна с погледа на мъж, а не с омразата на едно дете.
Телевизорът още беше на стената, колекцията дискове с филми бяха подредени около него. Имаше десетки дискове. Дядо му, Джоузеф Мълиган, не се бе скъпил в образованието, което бе искал да даде на Киова. На стените имаше рафтове с книги, които сега бяха покрити с мъждив, фин прах, както и цялата стая.
От едната страна беше банята — една малка кабина с душ и тоалетна. Беше тъмна и натежала от потискаща тишина. До нея се намираше спалнята, която Киова никога не бе използвал. От мястото, където стоеше, той можеше да види леглото. Тесните му очертания бяха цели, все още идеално застлани с тънкия чаршаф, който го покриваше през годините, в които момчето бе живяло там. Само.
Киова премина през стаята, без да обръща внимание на следите, които оставяше по прашния под, и влезе в кухнята. Един стол стоеше под малката масичка в ъгъла. Печката и хладилникът, разделени от мивката, бяха до другата стена. Шкафът се намираше на същото място, където винаги е бил, по-тъмен и по-малък, отколкото си спомняше.
Младият мъж отиде до него, отвори скърцащата врата и се загледа във вътрешността.
Юрганът беше там, все така идеално сгънат, какъвто си беше и когато го постави на рафта. На долния рафт имаше една консерва боб. На друг — няколко списания. Беше толкова празен, колкото беше и самото му детството. Толкова празен, колкото и сегашният му живот. Да остави Аманда бе най-трудното нещо, което бе правил през живота си.
Той се протегна и докосна юргана. Усети топлината, която бе усетил и като дете, когато дядо му го бе захвърлил към него. Толкова много гняв. Дядо му го бе мразил с такава сила, че все още имаше властта да го кара да страда за щастието, което не бе изживял.
Дали майка му го бе търсила в деня, в който бе умряла? Киова предположи, че е възможно. Смътно си спомняше времето преди дядо му да го доведе в колибата. Джоузеф го местеше много, винаги пътуваха. Винаги влизаха и излизаха от града под прикритието на нощта.
Разследването на Киова през годините, докато търсеше някакви други роднини, беше изкарало на бял свят изненадващи факти за този човек. Религиозен фанатик. Той беше един човек, който Киова често мислеше, че щеше да се впише идеално в кръвните расисти.
Породата поклати глава уморено. Беше прекалено късно за отговори. Мистерията за това защо майка му го бе оставила на грижите на Мълиган вероятно винаги щеше да го преследва. За толкова много години, Киова смяташе, че тя е намерила щастието, че е изтласкала него и съществуването му в дъното на съзнанието си и че никога не си е направила труда да мисли за детето, което й е било вкарано насила.
Той се протегна и повдигна юргана от рафта, сложи го под мишница и се обърна да излезе от стаята. Завъртя се и спря рязко, когато се изправи лице в лице с Аманда.
Бяха изминали почти две седмици, откакто я бе видял за последно. Нощите бяха изпълнени със студена празнина, която чувстваше, че го поглъща. Самота, каквато никога не бе познавал, дори през детството си, го разяждаше.
Тя бе облечена така, както често я бе виждал, преди да бъде принуден да я спаси и да се чифтоса с нея. Стройните й крака бяха обвити от дънки, а пълните й гърди бяха покрити с тежък кремав пуловер, чиято свободна материя падаше покрай бедрата й. Дългата й красива коса се лееше около нея, по-гъста и по-копринена на вид, отколкото той си спомняше.
— Могъщият Киова — каза тя тихо, като се облегна на рамката на вратата. — Доста труден си за залавяне.
Аманда беше ядосана. Киова можеше да го подуши в свежия въздух, който изпълваше колибата.
— Как попадна тук? — попита я той, вместо да отговори на коментара й.
— Даш ме докара със самолета, когато получи известие, че си бил забелязан в Денвър — отговори Аманда спокойно, въпреки че ръцете й бяха стиснати в юмруци, когато ги скръсти пред гърдите си. — Той те издирва, откакто се събудих.