На Киова му се прииска да се изсмее на глас. Искаше да остави усмивката, която изпълваше душата му, да се освободи, но я сдържа, виждайки бурната ярост, с която го гледа Аманда.
Тя беше неговата жена. И не бе избягала от това, не го бе намразила след облекчаването на възбудата.
— Все още не разбираш, нали, Киова? — попита тя тихо и нещастно. — Обичам те. Възбудата не беше просто физическа. С всяко докосване, с всяко противопоставяне, ти вземаше още едно късче от сърцето ми. Аз спрях да се опитвам да го разбера или да го обясня. То просто беше там. След това ти си тръгна, сякаш няма значение. — В думите й имаше гняв, подхранван от болката й — болка, която Киова не можеше да понесе да вижда.
— Не можех насила да ти наложа това — прошепна той и тръгна към нея, като остави юргана на масата. — Не можех да остана и да не те имам, Аманда. Да не те вдишвам с всеки дъх, който поемам. Не разбираш ли това? Трябваше да те пусна да си отидеш.
Той стоеше само на няколко сантиметра от нея, усещаше топлината на близостта й, подушваше не само гнева и възбудата й, но и нещо повече. Нещо сладко и ясно, което сякаш изпълваше въздуха около нея. Любов.
— И сега какво? — попита го тържествено, взирайки се в него, и нерешителност засенчваше очите й. — Не искам да те изгубя, Киова. Не мога да те изгубя.
— Никога не би могла. — Той докосна лицето й нежно и връхчетата на пръстите му се наслаждаваха на допира на копринената й кожа и топлината, която вибрираше от плътта й. — Обичам те, Аманда. С всичко, което съм. С всяка своя частица. С цялата си душа, бейби, обичам те.
Това беше повече от разгонване, повече от биологична или химическа реакция. Беше, както Киова си бе помислил, преди да я напусне, единение на две души. То не трябваше да има смисъл. Не трябваше да бъде красиво или нежно, или мило, и той се съмняваше някога да е имало такова единение. То просто съществуваше.
— Да се махаме оттук. — Младият мъж взе юргана, една част от миналото, което оставяше със съжаление зад себе си, когато нямаше за какво друго да съжалява.
— Ловецът на сънища сега е в моята къща — каза Аманда яростно. — Ако си го искаш обратно, предполагам, че ще трябва да издържиш да поживееш с мен известно време. Трябва да завърша срока в училището. След това можем да решим какво да правим.
Той сви мощните си рамене.
— Може да работя някъде.
— Предполагам, има голямо търсене на биячи? — Тя му хвърли развеселен поглед, когато той я поведе към вратата.
— Ами… — Киова прочисти гърлото си, очевидно чувствайки се неловко. — Също и независими компютърни програмисти и анализатори по сигурността. Занимавал съм се с това в продължение на години. Даш просто още няма достъп до информацията.
Той обичаше да разполага с нещо, за което другият мъж не знае. Това му даваше истинско чувство на удовлетворение.
— Знаех си, че си лошо момче. — Аманда се засмя към него, когато Киова залепи една целувка на челото й и я изведе от колибата навън, на късния есенен въздух.
Джипът чакаше точно под градината на колибата. Както и малкият хеликоптер Стелт, с който Даш бе докарал Аманда. Другият мъж стоеше до отворената врата на пилотската кабина, а по лицето му проблесна усмивка, когато вдигна ръка за сбогом. Поне засега. Киова не си правеше илюзии, че Даш няма да се опита да го убеди да му помогне отново, когато възникне проблем. Даш Синклер беше решен да намери място в обществото за Породите, както за себе си, така и за собственото си малко семейство.
Хеликоптерът се издигна във въздуха в почти безшумно завъртане на въздушния поток, докато Киова помагаше на Аманда да се качи в джипа. Затвори вратата й, след това бързо отиде до своята, скочи вътре и запали двигателя, преди да се обърне да я погледне.
— Мисля, че трябва да бъдеш напляскана — изръмжа той тогава. — Сигурен съм, че си направила нещо палаво, след като си тръгнах.
Лицето й пламна, а очите й светнаха от страст и любов, и удоволствие, което Киова усети ясно до пръстите на краката си.
— О-о, сигурна съм, че бях много палава — съгласи се тя с лека, порочна усмивка. — Може би дори трябва да ме вържеш и да ме изтезаваш малко. Преподай ми един урок, така да е каже.
Пенисът му, вече болезнено набъбнал, потръпна в дънките му. Мъжът се усмихна, показвайки дългите, извити кучешки зъби от двете страни на устата му.
— Ще те ухапя отново — обеща й той. Чак го болеше от желание да я почувства под себе си, трепереща, докато я държи неподвижна с уста на шията й, а пенисът му да се подува вътре в нея.