Тримата спътници поеха към Москва на обяд. Пролетното слънце високо в синьото небе грееше съвсем слабо и никак не топлеше, а вятърът беше свиреп. Сен Клер беше наел три шейни, всяка от които се теглеше от по два яки дългокосмести коня с богато украсени сбруи, с каквито впрочем бяха нагиздени всички руски коне. Водачите им — ниски, шкембести мъже, облечени в кожи и нахлупили на главите си грамадни вълнени шапки — изглеждаха изключително заинтригувани от чуждестранните си клиенти. Когато видяха Купър, те моментално го наобиколиха и започнаха да си мърморят нещо под носа. Сен Клер шепнешком обясни на спътниците си, че според водачите им албиносът бил снежен демон, дошъл от гората. Ребека също беше внимателно проучена. Подозренията, че не е мъж, бързо отстъпиха пред любопитството, предизвикано от заешката й устна. Йезуитът, който се преструваше, че знае руски съвсем бегло, се усмихна и подръпна вонящата меча кожа, с която се беше покрила девойката.
— Мислят, че заешката ти устна носи късмет — каза й той, а усмивката му се разшири още повече. — Не е ли невероятно? В Дънмоу беше прокълната…
— А в Русия умирам от студ! — сопна се тя.
Сен Клер измъкна манерката си, която преди това беше предложил на Купър.
— Пийни си малко от това — каза й той и наля малко от съдържанието на манерката между устните й. — Това е руско питие, нарича се водка.
Ребека преглътна и тутакси се разкашля — водката беше опарила гърлото й. Водачите им се засмяха.
— Може и да люти, но пък ще те стопли — прошепна йезуитът. — И помни — пръстите, ушите и носа ти винаги трябва да са покрити — иначе само за няколко часа ще измръзнат и ще почернеят!
И така, водачите закрепиха багажа на клиентите си в задната част на шейните, покатериха се на местата си и изплющяха с камшиците си. Шейната на Сен Клер тръгна първа, последвана от тази на Ребека и накрая — от тази на Купър. Щом конете препуснаха, девойката усети как шейната се плъзга по повърхността на снега. Сен Клер я беше осведомил, че в Русия е създадена отлична пътна мрежа.
— Загубим ли се обаче — Бог да ни е на помощ! — беше добавил йезуитът.
Ребека се облегна в шейната. От време на време возилото се натъкваше на някой камък или дупка и тя подскачаше. Не след дълго групичката им излезе от Вароди и продължи по пътя. Девойката издърпа мечата кожа до очите си, покри китките си с дебелите ръкавици и размърда пръстите на краката си в тежките кожени ботуши. Изведнъж гледката от съня й оживя пред очите й — от двете й страни се виждаше само безкрайна заснежена пустош, простираща се до някакви тъмнозелени гори.
— Това е картината от съня ми — прошепна тя.
И все пак имаше нещо различно. Ребека се чувстваше спокойна и отпочинала и не можеше да се нарадва, че се е измъкнала от онзи полюляващ се кораб. Над главата й се носеха огромни орли, а от горите в далечината се дочуваше печален вълчи вой. Скоро девойката се унесе и заспа. Събуди се вкочанена от студ. Шейната още се движеше, но навън вече се беше стъмнило и звездите блещукаха в небето като малки свещици. Ребека се огледа наоколо. Снегът отразяваше бледата лунна светлина и земята изглеждаше като застлана със сребърно покривало, озаряващо нощта.
После групичката им навлезе сред гората и високите дървета скриха небето от погледа на девойката. Диви животни шумоляха из храсталаците край тях, а един път дори им се наложи да спрат, тъй като две грамадни мечки пресякоха пътя им. Сен Клер се обърна към Ребека и извика:
— Спокойно! Не са опасни!
След това йезуитът си размени няколко думи с водача си. Камшиците изплющяха и шейните продължиха по пътя си. Не след дълго групичката им излезе от гората и Ребека се зачуди къде ли ще прекарат нощта. Тя се взря през мрака и в този момент видя как водачът й се вцепенява. Шейната отпред също намали ход. Девойката се огледа наоколо и установи, че от двете им страни тичат някакви сиви фигури, подобни на призраци.
— Вълци! — извика Купър.
И трите шейни спряха. Водачите слязоха и измъкнаха отнякъде лъкове и един колчан със стрели. После насочиха оръжията си към вълците, но животните изчезнаха също толкова неочаквано, колкото се бяха и появили, раздирайки нощта с кръвожадния си вой.
Шейните продължиха по пътя си, докато накрая стигнаха до някакво малко селце. Водачите се спазариха с местния старейшина да ги пусне да пренощуват в някаква порутена плевня и да им продаде малко храна. На следващата сутрин, след като закусиха с овесена каша и корав хляб, пътуването продължи. Този ден ги застигна снежна виелица и придвижването им значително се затрудни.