Великият везир не реагира на закачката.
— Сен Клер е опасен противник, Рагуза. Агентите ни много лошо си изпатиха от него. Кажи ми — ти откъде смяташ да започнеш?
Наемникът замижа срещу слънцето.
— Трябва ми време, за да помисля и да си съставя план — промърмори той. — Но щом Душегубеца е в Англия, значи няма как да не мине през Лондон. Залагам си главата, че ще го открия там!
— Щом е така, мастър Рагуза — обади се Сюлейман — считай облога си за приет!
Част първа
„Само смъртта ни заставя да признаем колко нищожни са човешките телца.“6
1.
— Заешка устна! Така ще е, като целуваш зайци по пълнолуние!
Ребека Ленъкс се обърна раздразнено към двете мърляви хлапета, които я следваха по калдъръмената пътека, водеща до енорийската църква „Сейнт Майкъл“ в Дънмоу. Тя премести кошницата за билки от едната си ръка в другата и се взря в малките дяволчета.
— Грозотия! — пристъпи напред едното хлапе; лицето му беше изпълнено със злоба.
Ребека повдигна кърпата, която покриваше кошницата, и извади оттам две тънки парчета сладкиш.
— Прави сте — отвърна тя. — Но грозотия или не, моите сладкиши си остават най-хубавите на света.
Момчетата не бяха очаквали такъв отговор и удивено се взряха в нея. Когато се закачаха със старицата Уайът — онази смахната вещица, която живееше край горската пътека в другия край на Дънмоу — тя ужасно се ядосваше и тръгваше да ги гони с тоягата си. Ребека протегна ръце. Двете хлапета посегнаха към сладкишите и девойката сграбчи пръстите им. Нахалното им изражение веднага се стопи и по лицата им се изписа страх.
— Защо сте толкова жестоки? — попита Ребека. — Толкова ли ви е приятно да видите сълзи по страните на някоя девойка?
— Боли — прошепна едно от хлапетата.
То се взря във високата и стройна девойка пред себе си, която носеше дълга кафява роба и стара кръгла шапка на главата. Момчето не беше право да й се подиграва — Ребека действително имаше заешка устна, но това изобщо не я правеше грозна! Бялото й като сняг лице беше обрамчено от копринено гладка и искрящо чиста кестенява коса, която се спускаше до раменете й, но най-забележителното нещо в нея бяха морскосивите й очи, които никак не подхождаха на тена й. Стомахът на момчето се сви от страх. То си спомни слуховете, които твърдяха, че Ребека Ленъкс е ясновидка. В момента младата жена беше вперила очите си в неговите, но погледът й не беше суров като този на учителя мастър Такъри, ами тъжен и замислен. Тя пусна пръстите на момчетата.
— Вземете сладкишите — каза им Ребека. — Ако утре дойдете пак, ще ви дам още, но при едно условие.
— Какво условие? — попита едно от момчетата.
Тя го погали по мазната и рошава коса.
— Да не си играете покрай реката! — Ребека вдигна поглед към надвисналите над тях сиви облаци. — Напоследък валя много и водата е придошла.
Момчето отстъпи назад, хвърляйки един уплашен поглед към другарчето си. Хлапетата действително се готвеха да отидат на реката и да се опитат да хванат някоя змиорка или риба. Но откъде тази жена можеше да знае това?
— Ако отидете на реката, няма да сте в безопасност — предупреди ги Ребека, а после се усмихна, опитвайки се да прогони образа на давещите се в коварната вода момчета. — Обещайте ми, че няма да ходите. Всъщност, ако дойдете в „Сребърният дракон“, след като се мръкне, ще ви дам още сладкиши.
Парцаливите хлапета кимнаха и се отдалечиха, но вместо да се затичат към реката, свърнаха към къщата на старицата Уайът, за да проверят точно колко могат да я вбесят.
Ребека въздъхна и бутна портичката, през която се влизаше в църковния двор. Щом влезе вътре, тя приседна върху една пейка, остави кошницата си на земята и потърка слепоочията си.
„Ще ми се това да не се случва, но всичко става толкова бързо!“
Веднага щом беше докоснала пръстите на момчетата, тя беше видяла телцата им да се носят по водата, а устите им — да се пълнят с тиня. Ребека въздъхна, вдигна кошницата си от земята и се вгледа в алеята, по която се стигаше до предната врата на „Сейнт Майкъл“. От двете страни на тихата църквица растяха липови дръвчета, а зад тях се виждаше гробището с порутените надгробни паметници и древните тисови дървета. Според местните легенди последните били посадени преди много векове, за да служат като преграда за добитъка, както и за направа на лъкове и стрели.