Погледът на младата жена се отмести към църквата — дълга постройка с подсилена с железни гвоздеи предна врата, до която се стигаше по старо, изронено стълбище. С изключение на няколкото сводести прозореца останалите представляваха просто тесни бойници. Според местните жители сградата била построена още преди времето на Завоевателя, а трансептите и високата кула, в която се помещаваха камбаните, наречени Мери и Кларънс, били добавени по-късно. Старицата Уайът й беше разказвала, че преди крал Хенри да скъса отношенията си с Рим, в гробището се организирали панаири, на които се продавало църковно пиво, а в нефа често се поставяли представления. Сега всичко се беше променило. Хенри се беше споминал и хората на граф Нортъмбърланд бяха дошли, изпочупвайки цветните прозорци и разрушавайки всички статуи с изключение на една. Тъкмо заради нея Ребека идваше тук.
Тя тръгна по пътеката. Предната врата беше заключена, така че й се наложи да влезе през страничната портичка, която се намираше точно срещу костницата — мрачна и страховита постройка с малки врати и покрити с капаци прозорци, разположена от едната страна на „Сейнт Майкъл“. Църковното гробище беше доста старо, а чумата и разни други бедствия бяха взели доста жертви от Дънмоу, така че от време на време се налагаше ковчезите да бъдат изравяни от земята и тленните останки на мъртъвците да бъдат премествани в костницата.
Ребека беше влизала вътре доста пъти и беше виждала черепите, наредени по полиците, както и костите, натъпкани в плетени кошове. Мнозина от енориашите искаха постройката да бъде изгорена, понеже им напомняше за папските времена. Според слуховете костницата била свърталище на магьосници, които крадели костите, за да ги стриват на прах и да приготвят с тях вещерските си отвари.
Девойката натисна бравата и въздъхна от облекчение, когато вратата се отвори. После пристъпи в мрачната църква, мина през единия от трансептите и спря пред олтара. Старата олтарна преграда отдавна я нямаше, но по пода все още се забелязваха вдлъбнатините от някогашните подпори. Олтарът също беше разрушен, а прашните ниши около него зееха празни. Дарохранителницата и олтарният светилник също липсваха и в олтара бяха останали само престолът, молитвената пейка и аналоят с форма на орел. Великолепните стенописи, за които й беше говорила старицата Уайът, бяха покрити с вар.
Статуята на Девата с Младенеца, която беше стояла в левия олтар, беше съборена на пода и разбита с чукове. Сега там се складираха църковните пейки, които се изнасяха в нефа за неделната служба. Ребека тръгна из тъмната църква, осветявана единствено от сноповете светлина, които се процеждаха през прозорците. Когато стигна до едно определено място, тя затвори очи. Винаги правеше така. После зави надясно.
„Едно, две, три, четири…“
Щом стигна до десет, Ребека отвори очи и доволно въздъхна. Нейната статуя още си беше на мястото. Местните жители не бяха попречили на хората на Нортъмбърланд да унищожат цветните стъкла на прозорците и останалите останки от папизма, но по някаква странна причина не им бяха позволили да докоснат тази малка статуя на архангел Михаил. Статуята беше издялана от дърво и беше поставена между два от прозорците в трансепта. Скулпторът, който отдавна лежеше заровен в гробището отвън, беше използвал такива живи краски, че на Ребека й се струваше, че светецът всеки момент ще й проговори. Вместо с криле и бляскава бяла роба скулпторът беше изобразил архангела като рицар с желязна броня, плащ на кръстоносец и богато украсен портупей на кръста, в който бяха затъкнати меч и кама. Едната му облечена в броня ръка беше подпряна на дръжката на меча, а другата беше протегната напред, сякаш светецът предлагаше помощ на някого.
Ребека никога не беше виждала по-красиво лице. Черната коса на архангела стигаше до раменете му, чертите му бяха изящни, но най-прелестни бяха кафявите му очи, пълни с любов и състрадание, и устните му… Младата жена извърна поглед. Ама че налудничави мисли й минаваха през главата! Въпреки това тя не можеше да потисне желанието си да се повдигне на пръсти и да целуне тези устни, да докосне тази мургава кожа…
— Обичам те — прошепна Ребека.
Статуята продължи да се взира в нея.
— Аз съм Ребека Ленъкс — представи се тя; така започваше винаги. — Майка ми отдавна е покойница, но когато бях дете, често ме водеше тук. Баща ми се казва Бартоломю и държи кръчмата „Сребърният дракон“. Ще ми се да можех да запаля свещ.