След тези думи, без дори да дочака отговор, опричникът излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си.
— Утре, Ребека, ще излезеш и ще се поразтъпчеш — Сен Клер я целуна по челото. — Сега обаче трябва да поспиш.
Купър потупа девойката по рамото, след което двамата мъже я оставиха сама.
Ребека се сгуши между завивките и скоро се унесе. След известно време обаче чу някой да вика името й. Тя не знаеше дали е будна, или сънува, но гласът беше настоятелен и звучеше точно като този на баща й. Така я викаше Бартоломю, когато имаше нужда от нея в салона на „Сребърния дракон“. Девойката седна в леглото. Дебелата лоена свещ, поставена върху масата до другия край на постелята й, почти беше изгоряла и в стаята цареше сумрак. Капаците на прозорците бяха здраво залостени, но въпреки това Ребека потрепери от студ.
— Майкъл! — извика тя. — Уилям!
Не последва никакъв отговор. В отсрещния ъгъл на стаята нещо прошумоля, но девойката реши, че е някой плъх, и не му обърна внимание. Тя стана от леглото и с мъка се приближи до камината. Краката й едва я държаха. Огънят почти беше угаснал, така че й се наложи да поразрови въглените с оставената наблизо маша и да хвърли върху тях още малко подпалки. От камината тутакси полетяха искри, пламъците се разгоряха и стаята се изпълни със сенки. В следващия момент Ребека чу името си отново. Тя погледна към огъня и едва сподави вика си. В пламъците се беше появило лицето на Фрогмор! Магьосникът се взираше в нея подигравателно, сякаш знаеше всичките й тайни мисли и страхове. Девойката размаха машата, докато вдигналите се искри не я накараха да отстъпи назад. Сен Клер беше прав — Фрогмор наистина знаеше къде са!
Следващите няколко дни Ребека прекара в разходки из замъка, по време на които често се качваше на крепостните стени и се взираше в морето от трева, припомняйки си сънищата от Дънмоу. Самотните птичи крясъци и вятърът, огъващ тревата и разпръскващ семената на цветята, й напомняше за есекските равнини, но въпреки това тукашната околност й се струваше много по-зловеща. Към гарнизона се бяха присъединили множество опричници — конници, пешаци и артилеристи; всичките — закоравели главорези. Всеки път, когато девойката минеше покрай тях, те я поглеждаха крадешком и си прошепваха нещо на своя език, но въпреки това се отнасяха към нея с уважение. Същото важеше и за Купър и Сен Клер, които се бяха присъединили към войниците на учебния плац. Там албиносът се отличи като майстор на меча и опричниците — с техните плоски лица, високи скули и безизразно изражение — често заставаха в кръг около него и го наблюдаваха как обезоръжава поредния си противник.
Всъщност в крепостта имаше и други жени, но те бяха най-вече проститутки. Изобщо ежедневието тук много напомняше на това в Александрова слобода и се изразяваше в странна смесица от религиозни ритуали и безспирни пиршества. Дворецът представляваше обширна постройка с висок таван, по чиито стени висяха множество ловни трофеи, оръжия, икони и знамена. В кухните зад него цареше непрестанно оживление. Виковете и смехът на гуляйджиите разбуждаха Ребека още призори. Понякога пък, когато някой от опричниците се напиеше с чист спирт и тръгнеше да разиграва коня си из замъка, се чуваше и цвилене, и тропот на копита. На няколко пъти през нощта подвижният мост беше спускан и хората на Дмитрий излизаха от замъка, за да оплячкосат някое от близките села.
И така, дните си минаваха и Сен Клер и Купър започнаха да се тревожат, че престоят им в Каренска се е проточил твърде дълго. Ребека пък всеки ден се молеше да не ги върнат в кошмарния двор на цар Иван.
Една вечер, точно след като се бяха оттеглили в стаята си, Сен Клер настоя да отслужи вечерня. Купър скръсти ръце и хладно се взря в йезуита, а Ребека коленичи пред импровизирания олтар. Сен Клер извади хляба и виното, които беше отмъкнал от кухнята, и извърши свещения ритуал. После причести девойката, но когато предложи Светите дарове и на Купър, албиносът поклати глава.
— Не вярвам в Бог, така че би било богохулство да ги приема — заяви той. — Освен това, в случай че Той съществува, не мисля, че би Му станало приятно, ако повярвам в Него само защото съм в опасност.
Сен Клер се усмихна и отдръпна потира.
— Добър човек си ти, Уилям Купър — отвърна той тихо.
След като отслужи литургията, йезуитът извади един миниатюрен мях за вино, наля в него малко от осветеното вино и внимателно го запуши. После надяна връвчицата, с която беше вързан, на врата на Ребека и го скри под жакета й.