Ребека не плака. Тя не можеше да си представи по-добро място за вечната почивка на този мъж, който беше преследвал справедливостта чак дотук и който беше дал живота си, за да може тя да се спаси.
Когато се върнаха в замъка, Дмитрий и офицерите му вече организираха победното празненство. Ребека и Сен Клер хапнаха малко, а после се върнаха в стаята си и щом помирисаха леглата си, веднага заспаха.
Когато йезуитът разбуди девойката, навън вече се беше мръкнало. Той я изчака да се надигне в леглото си, а после й подаде една дълбока чаша и вдигна своята за наздравица. Тя отпи — виното беше прекрасно.
— Това е кларет — обясни й Сен Клер. — Дмитрий намери няколко бъчви в склада, отвори една и ни изпрати малко. Войниците искат да се присъединим към тях, но… — той сви рамене и погледна към прозореца. — Вече става късно и скоро всички ще трябва да отстъпим пред нощта — йезуитът отпи, а после подкани и нея. — Пий, моя смела девице!
Ребека се усмихна. След това се замисли и си даде сметка, че не може да говори за случилото се. Събитията се бяха развили твърде бързо и тя все още имаше чувството, че Купър ей сега ще нахълта в стаята и ще я погледне с влюбени очи. Фрогмор обаче беше мъртъв, а баща й — отмъстен. Всичко беше свършило. Ами сега? Девойката беше останала съвсем сама, намираше се на хиляди мили от Дънмоу и пиеше вино с някакъв тайнствен йезуитски свещеник. Какво ли я чакаше утре? Ребека отпи още малко от виното. С всяка следваща глътка й ставаше все по-топло и по-приятно.
— От това вино ми се приспива — каза тя.
Сен Клер се наведе към нея, карайки сърцето й да ускори ритъма си.
— Да, Ребека, сега ще заспиш дълъг и спокоен сън. Прахчето, което сложих във виното ти, скоро ще подейства.
Тя хвърли чашата и се опита да стане, но йезуитът нежно я прикова към леглото.
— Дойде време да си вървя, Ребека — заяви той, — а това беше единственият начин да те оставя.
— Защо? — сърцето на девойката щеше да изхвръкне от гърдите й, а очите й вече плуваха в сълзи. — О, Майкъл, не ме оставяй! — тя се опита да хване ръката му. — Не можеш да ме оставиш! Ти си единствената ми любов, целият ми живот!
— Нямам избор — отвърна йезуитът. — Всичко приключи. Фрогмор е мъртъв и пепелта му е разпръсната по вятъра — докато ти спеше, Дмитрий свърши тази работа — той стисна пръстите на девойката. — Винаги съм те обичал, Ребека Ленъкс, и винаги ще те обичам. Избрах те и дойдох в Дънмоу специално заради теб. Познавах те още преди да те видя и знаех точно какво представляваш. Тъкмо аз те целунах, докато беше в утробата на майка си…
— Кой си ти? — попита Ребека, полагайки неимоверни усилия да остане будна.
— Аз съм архангел Михаил, Ребека. Стоя пред трона Господен и нося печата на Живия Бог.
— Не, ти си йезуитът Сен Клер.
— В момента на смъртта си йезуитът Сен Клер ми даде тялото и ума си, за да мога да продължа борбата срещу злия магьосник.
— Защо? — простена девойката. — Защо?
— Фрогмор трябваше да бъде унищожен с човешки средства, Ребека. Сега обаче всичко приключи и аз трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път, а когато си отида, на земята няма да остане и следа от мен.
Изведнъж йезуитът започна да се променя — лицето му заблестя като разтопено злато, очите му станаха сини като сапфири, а гласът му сякаш идваше от огромно разстояние.
— Но аз те обичам! — проплака Ребека, а сълзите се затъркаляха по страните й.
— Любовта е още по-ценна, когато е неосъществена, Ребека. Всъщност никоя любов не може да бъде удовлетворена. Човек винаги е гладен за още и още и това може да продължи цяла вечност. Може да се каже, че любовта е слабост и на нашия Бог.
Девойката се опита да обхване лицето му с ръце, но Сен Клер нежно я отблъсна.
— Не бой се, аз никога няма да те изоставя и когато ме повикаш, пак ще дойда.
Ребека се опита да каже нещо, но устните й отказаха да помръднат. После я обхвана някакво приятно и успокояващо чувство и тя пропадна в кадифения мрак на съня. През цялото време докато девойката се унасяше, Сен Клер държеше ръцете й и притискаше устни към нейните.