Петък дойде и отмина. Ребека се отби в конюшнята още няколко пъти, занасяйки на йезуита мехлем и превръзка за раната му, както и още храна. Дори успя да промъкне през двора един бръснач, парче от безценния им марсилски сапун и малко топла вода. Разговорите, които провеждаше с беглеца, винаги бяха кратки. Девойката се боеше от Купър, а откакто към него се бяха присъединили и хората на шерифа — група сурови мъже с голям опит в преследването на престъпници — страхът й само беше нараснал. Мъжете се разхождаха наперено наоколо, но в присъствието на човека на кралицата ставаха по-ниски и от тревата. Купър се държеше добре с Ребека, но веднъж, докато се връщаше с кошницата си от конюшнята, тя беше забелязала вперения му поглед. Девойката имаше чувството, че странните му очи проникват в ума й, и се чудеше дали албиносът не е заподозрял нещо.
В събота сутринта Ребека беше станала крайно внимателна и вече не тръгваше към конюшнята, преди Купър да се е улисал в работа. За щастие, баща й, чиито навици съвсем се бяха объркали покрай новодошлите, почти не й обръщаше внимание. Бартоломю Ленъкс прекарваше по-голямата част от деня си в мърморене, а вечер сядаше с приятелите си пред камината в далечния край на салона. Разбира се, селяните не обичаха католическите свещеници, но човекът на кралицата също не им беше любимец. Освен това страхът им от него нарастваше все повече.
— Тази работа е по-сериозна, отколкото изглежда — смигна й веднъж Малбрук. — Купър търси йезуитския свещеник, но не само него. На мен обаче не ми казва нищо и единственото указание, които ми е дал, е да му докладвам за всякакви съмнителни типове.
Ребека изслуша съдебния пристав и се зачуди дали между Сен Клер и преследвача му няма някаква по-дълбока връзка, отколкото си личеше на пръв поглед.
Късно следобед в събота Малбрук я осведоми, че зад къщата на Бейнс е спряла някаква каруца и че пасторът си заминава.
Ребека веднага хукна към църквата. Тя прекоси гробището и притича по тясната алея, която водеше до къщата на Бейнс. Входната врата беше отворена. Пасторът наблюдаваше как коларят товари багажа му в каруцата, в която беше впрегната най-жалката кранта на света. Щом забеляза момичето, Бейнс веднага му се усмихна и му махна с ръка.
— Скоро ще се махна оттук — каза той. — Ще вечерям по пътя, а утре вече ще съм в Ройстън — Бейнс се загледа в мрачната грамада на „Сейнт Майкъл“. — Радвам се, че си заминавам — прошепна пасторът, приближавайки се към девойката. — Срещнах се с човека на Юда. Дойде тук, за да ме разпитва, но аз не можах да му кажа кой знае какво. Ще ми дойдеш ли на гости в Ройстън, Ребека?
— Разбира се. Ще помоля татко да ме докара — каза девойката, но после се засрами, понеже знаеше, че лъже. Това беше последната й среща с пастор Бейнс. — Новият пастор пристигна ли вече? — попита тя.
— Да, детето ми.
Едва тогава Ребека забеляза, че на прага на вратата е застанал някакъв непознат мъж. Той беше висок и строен, с дълга до раменете черна коса, тясно лице, заострена брадичка и ниско подрязани мустаци и брада. Високите скули подчертаваха още повече вдлъбнатите му очи, а кожата му беше изпъстрена с белези. Ребека потръпна. Студените очи на мъжа се взираха в нея без да мигат, а усмивката на устните му беше дълбоко неискрена.
— Ти си първият енориаш, с когото се срещам.
— Мастър Хенри Фрогмор — побърза да го представи пастор Бейнс, макар да стоеше настрани от приемника си, сякаш нещо в него го безпокоеше.
Фрогмор не откъсваше похотливия си поглед от Ребека. Ако старият пастор не беше там, помисли си тя, онзи сигурно щеше да я опипа.
— Трябва да вървя — каза девойката и хукна обратно по тясната пътека.
Докато се отдалечаваше, зад гърба й отекна ниският, гърлен смях на Фрогмор и тя пламна от срам.
3.
Ребека заключи вратата на конюшнята след себе си и се изкачи по стълбата към плевника.
— Той е тук! — възкликна тя.
— Фрогмор ли? — показа се Сен Клер от сенките. Очите му бяха светнали от вълнение, а и почивката му се беше отразила добре и сега йезуитът изглеждаше много по-млад и силен от преди. — Сигурна ли си? — добави той развълнувано.