На следващата сутрин Ребека вече се чувстваше по-спокойна, но баща й все пак забеляза, че лицето й е бледо и че около очите й има тъмни кръгове. Девойката промърмори, че просто е сънувала кошмари, но въпреки това, когато Бартоломю я помоли да иде до пазара, тя отказа. Злото беше дошло в Дънмоу и тя не се чувстваше в безопасност. Баща й беше прав — около Фрогмор действително имаше нещо гнило и Ребека беше сигурна, че именно той стои в основата на всички нещастия, които се случваха напоследък.
През следващите няколко дни Ребека усещаше, че злото продължава да витае наоколо, но от това репутацията на новия пастор изобщо не пострада. Напротив — хората го харесваха все повече. Единствено Бартоломю Ленъкс правеше изключение. Когато Фрогмор дойде в кръчмата, за да си побъбри със селяните, поръчвайки ейл и вино за всички, Ребека остана в стаята си. По някое време баща й дойде да провери как е и й описа пастора като Ирод сред младенците.
— Лош човек е той, Ребека, но не знам какво мога да направя, за да се отървем от него.
Останалите селяни обаче бяха очаровани от новия си пастир. Ребека тъкмо се канеше да помоли баща си да я прати при един техен далечен роднина в Норич, когато някакъв пътуващ търговец, който продаваше дрънкулките си из селата и махалите по есекското крайбрежие, пристигна в „Сребърният дракон“ и обяви, че йезуитът Сен Клер е бил заловен.
— Хванали го в гората — търговецът облиза пяната от ръба на чашата си. — Очевидно се е придвижвал с кон, но добичето окуцяло и хората на шерифа го спипали.
Ребека улови предупредителния поглед на баща си и се помъчи да не издава чувствата си.
— Мъртъв ли е? — попита тя.
Търговецът премлясна с устни и погледна към полупразната си чаша. Девойката я напълни догоре и му я върна.
— Не е мъртъв. Преследвачите му са стреляли по коня. Видях селяните, които разчленяваха трупа на животното. Йезуитът е бил откаран в замъка в Колчестър и ще остане там до следващото заседание на окръжния съд.
— Само него ли са заловили? — поинтересува се Бартоломю.
Търговецът кимна.
— Господ да пази онези, които са му помагали. В дълбоките тъмници на Колчестър е пълно с уреди за мъчение — нажежени до бяло ръжени, клещи и какво ли още не — с които лесно можеш да измъкнеш истината от някой нещастник.
Ребека взе наметалото си и без да обръща внимание на виковете на баща си, излезе от кръчмата. После нахлупи качулката на главата си, но не само защото вечерта беше студена, а и за да скрие сълзите си от минувачите. На ъгъла на Ратгар Лейн спря и се вгледа в голите клони на дърветата, протегнати към сивото небе като гигантски пръсти.
Девойката никога не се беше чувствала по-отчаяна. Беше се забъркала с мъж, когото едва познаваше, и беше попаднала в клопката на пастор, който беше замесен в какви ли не злодеяния. Ребека продължи да върви, потънала в мислите си. Когато дойде на себе си и се огледа наоколо, тя видя, че без да иска, е поела по пътя, по който се стигаше до църквата. Страничната врата беше отворена, така че девойката влезе вътре. В пустия олтар цареше сумрак. Ребека тръгна през нефа и както обикновено затвори очи, но когато ги отвори, установи, че статуята на архангел Михаил е изчезнала.
— О, не! — простена тя.
После се хвърли към празната й основа и я обхвана с ръцете си. Дали това не беше някакво кошмарно видение? Девойката хукна из църквата и затърси любимата си статуя с очи. Може би просто я бяха преместили. Тя надникна в камбанарията и в нишите отзад; сълзите вече пареха очите й. Изведнъж пастор Фрогмор се появи иззад една колона и Ребека се блъсна в него.
— Какво има, момичето ми?
— Много добре знаете! Къде е статуята?
Пасторът изцъка с език.
— Ребека, Ребека, за какво ти е този папистки боклук?
— Къде е статуята? — настоя тя.
Фрогмор вече едва сдържаше смеха си.
— Искаш да видиш статуята, така ли? Ела с мен тогава!
И така, преди девойката да успее да възрази, пасторът я сграбчи за ръката и я поведе към костницата. Когато стигнаха дотам, той отвори вратата и блъсна Ребека вътре. Тя се спъна в костите и черепите, с които беше отрупан подът, и се олюля в мрака. Вероятно трябваше да се чувства уплашена, но в момента в нея напираше единствено гняв. Фрогмор запали една от факлите с малко прахан, а после я извади от поставката й на стената и я подаде на девойката.