През останалата част от деня Ребека се отдаде на усилена работа в кухнята, надявайки се, че тракането на съдовете, апетитната миризма на готвено и бъбренето на слугите ще прогонят демоните от съзнанието й. Беше петък и вечерта салонът се напълни, но тя вече беше останала без сили, така че си взе една чаша вино, каза на Питър, че отива да си почине, и се качи в стаята си.
Девойката се покатери върху леглото, без дори да се съблича, и придърпа покривката отгоре си. Тя остави свещта да гори и се взря в малката музикална кутийка, която й беше подарила майка й. Очите й се напълниха със сълзи. Ребека си спомни разходките, които си бяха правили двете по окъпаните от слънце пътечки, песните, които й беше пяла майка й, стихотворенията, на които я беше учила, и безбройните съвети, които й беше давала за билките из поляните. Майка й беше купила музикалната кутийка от Норич и й я беше поднесла по случай петия й рожден ден. Някога Ребека обичаше да слуша мелодията, но сега не би го понесла. Тя затвори очи и се опита да се помоли, но после осъзна, че като изключим статуята в енорийската църква, не беше вярвала в нищо друго. Думите от Светото писание, високопарните проповеди на пастор Бейнс и промърморените под нос молитви бяха просто ритуал, който се изпълняваше, а после бързо се забравяше.
Девойката се унесе. Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Салонът беше притихнал и тя усети как косата й настръхва. В стаята имаше още някого; беше сигурна в това. Свещта беше угаснала. Ребека стана, взе един светилник и след кратка борба с огнивото запали фитила. Когато вдигна фенера и се обърна, в гърлото й се надигна писък, но от устата й не излезе нито звук. Бартоломю седеше в един стол отляво на вратата. Той винаги сядаше на това място, когато се качваше в стаята й, за да си поговорят, но приликите свършваха дотук. Косата на баща й изглеждаше по-сива от преди, лицето му беше бледо, а погледът в очите му — празен. Ребека видя прореза във врата му, кървавите петна върху разкъсания му жакет и зейналата на гърдите му рана. Девойката седна на леглото. Това трябваше да е сън.
— Дъще — прошепна дрезгаво среднощният й посетител. — Дъще — повиши той тон.
Ребека погледна през рамо и видя, че баща й се е втренчил в нея. Той отвори окървавената си уста.
— Ще ме изслушаш ли, дъще?
Девойката се покатери на леглото и се притисна към таблата, взирайки се ужасено в това кошмарно привидение.
— Сигурно сънувам!
— Всички сънуваме, дъще. Аз също сънувам в момента.
— Какво става, татко?
Ребека искаше да придърпа завивката върху себе си, но не смееше да помръдне от мястото си.
— Убиха ме без време, дъще — Бартоломю говореше, сякаш беше изпаднал в транс. — После изтръгнаха душата ми, а заради сторените от мен злини, тя не можа да продължи по пътя си — той скръсти ръце върху скута си. — Сега се намирам в мрачната бездна между небето и земята.
— Татко!
— Замълчи, дете — думите на баща й сякаш идваха от огромно разстояние. Ребека забеляза струйката кръв, която се процеждаше от ъгълчето на устата му. — Сега Фрогмор владее Душата ми!
Ребека го зяпна ужасено.
— Пасторът не е Божи човек, дъще. Той е велик демон и ако можеше, би те наранил, но има други същества, които му пречат. Мен не успяха да ме спасят, но затова съм си виновен самият аз — той протегна ръце, сякаш беше свещеник, даващ благословия. — Отказах се от духовния си сан заради жената, която обичах. Тогава още можех да получа опрощение, но аз омърсих любовта си със сласт и жажда за пари. Ние сами създаваме ада си, Ребека! Демоните като Фрогмор просто ни улавят в мрежите си.
Ребека почувства част от топлината й да се завръща в тялото й. Тя взе чашата си и допи остатъка от виното си.
— Какво трябва да…
— Замълчи! — прекъсна я баща й. — Нямам много време. Дойдох да ти кажа, че трябва да бягаш, дъще. Да се махнеш от това място колкото се може по-скоро!
— Но къде бих могла да отида?
— При Сен Клер.
— Но той е в затвора!
— Отиди при Сен Клер! Убий Фрогмор! Измъкни ме от мрака! Хайде, върви.
След тези думи баща й се понесе към нея; устните му продължаваха да се движат. Ребека не можеше повече да понася тази гледка. Тя затвори очи и стисна чашата си толкова силно, че оловната й дръжка се впи в кожата й.
— Ребека!
Девойката отвори очи. Бартоломю стоеше пред леглото й.
— Това не е кошмар. В ямата в задната част на костницата… — започна той, но в следващия момент изчезна.