— Майкъл!
Девойката съзря проблясък на стомана и в следващия момент ножът на мъжа преряза въжетата. Тя рухна в ръцете му, но когато погледна нагоре, видя суровото лице на Купър, човека на Юда.
6.
Пастор Фрогмор препускаше лудешки по оградената от дървета пътека, която водеше извън Дънмоу. От време на време посягаше с ръка към дисагите, провесени от седлото му, за да се увери, че все още са там. Щом стигна до кръстопътя, той дръпна юздите. И от двете му страни се издигаха останките от прастарата гора, която някога беше покривала цялата източна част на кралството. Фрогмор погледна към небето — денят щеше да е студен.
— Сняг — промърмори той. — До довечера ще завали сняг.
Пасторът изчака конят му да се съвземе от бесния галоп, а после отпра бялата си якичка и я захвърли в храстите. Ослуша се, но не чу нищо обезпокоително. Явно хората на кралицата все още бяха твърде заети с бъркотията на площада, за да тръгнат след него.
— Жалко — въздъхна Фрогмор, навеждайки се напред, за да потупа коня си по врата. — Много, много жалко.
Той беше убеден, че Сен Клер не е дошъл в Дънмоу само за да се скрие. Йезуитът сигурно беше чул отнякъде за онази девица, Ребека Ленъкс, и беше решил да я спечели на своя страна.
— А бях толкова близо!
Фрогмор се усмихна мрачно по посока на високите бесилки, наредени от едната страна на кръстопътя. Ако човекът на Юда беше закъснял или пък малоумната тълпа беше действала по-бързо, проклетата кръчмарска слугиня вече щеше да е станала на пепел. Той въздъхна и подкара коня си към пътеката, която щеше да го изведе на пътя за Лондон.
Беше неделя, така че наоколо нямаше жива душа и Фрогмор спокойно можеше да се отдаде на мислите си. Той беше идвал в Дънмоу и преди, но това беше преди много, много години. Оттогава селото се беше разраснало, беше се появил и „Сребърният дракон“. Така или иначе, Фрогмор нямаше да се върне там, ако не му се беше наложило да се скрие и да обнови силите си. Освен това трябваше да разбере какво е намислил Сен Клер.
Той си спомни лютата схватка помежду им, състояла се в нефа на „Сейнт Майкъл“. Не че се страхуваше от йезуита, о, не, но Сен Клер започваше; да се превръща в проблем. Някога, преди години, Фрогмор можеше да се скита необезпокояван из цяла Европа. Всъщност беше ходил дори до новите земи отвъд Атлантическия океан и не беше срещал никакви пречки по пътя си. Разбира се, случвало се беше да попадне на някой по-упорит служител на закона, но повечето от тези досадници можеха да бъдат подкупени, някои се наложи да бъдат убити, а останалите просто не можеха да му се опрат. Сен Клер обаче беше различен. Фрогмор дръпна юздите и се вгледа в гарваните, намерили подслон сред черните клони на дърветата.
— Де да притежавах силата им! — прошепна той.
Това обаче трябваше да почака. Трябваше да развива дарбите си постепенно. Както и да е, този Сен Клер го преследваше като зла прокоба. Когато й да се обърнеше, йезуитът все беше зад гърба му. Откога продължаваше всичко това? Две-три години? Да, толкова някъде, ако включеше и времето, през което двамата бяха пътували заедно. После беше последвала онази жестока битка в покрайнините на Рим. Фрогмор беше убеден, че е убил съперника си, но година по-късно Сен Клер отново се беше появил и беше продължил да върви по петите му.
Първоначално Фрогмор не се беше обезпокоил особено. Йезуитът изглеждаше безобиден като муха, но с течение на времето се оказа неизкореним като плевел. Фрогмор наемаше убийци, които го причакваха в мрака, но Сен Клер успяваше да им се изплъзне. Плащаше на куртизанки, за да му поднесат отровено вино, но Сен Клер, този фукльо, отказваше даровете и отблъскваше приносителките им. По едно време йезуитът съвсем се доближи до него и на Фрогмор му се наложи да се изправи лице в лице с него. Оказа се, че Сен Клер е майстор на меча и на един или два пъти дори беше на път да го надвие, но в последния момент винаги отстъпваше, сякаш знаеше, че не може да го унищожи по този начин.
Въпреки това Фрогмор се обезпокои не на шега и възползвайки се от дарбите си и богатството, което беше натрупал, се зарови из библиотеките. Решен да открие всички книги, посветени на великата сила на магията, той посети библиотеката на граф Хъмфри в Оксфорд, мина през богато снабдените скриптории на различни абатства и манастири, а най-накрая замина за Москва, за да прочете трактатите, пазени под ключ в манастира „Свети архангел Михаил“ в двореца Кремъл. В ума му се беше загнездило едно съмнение, но той не смееше да го признае дори пред себе си.