— При всички положения, куражът ти не те е напуснал — промърмори албиносът. — Освен това чух, че си надарена с ясновидска дарба. Е, вярно ли е?
— Така казват хората — отвърна предпазливо девойката.
Купър се приближи към нея.
— Ние с теб много си приличаме, Ребека — каза той и отново докосна заешката й устна; после разкопча жакета си и батистената си риза и отдолу се показа снежнобялата му кожа. — Някога бях точно като теб — продължи албиносът. — Роден съм в Страуд, Глостършър. Родителите ми бяха богати арендатори, отглеждаха животни и обработваха земята. Почвата в имението им беше плодородна, трева имаше в изобилие, а стопанските постройки бяха солидни. Аз бях тяхното четвърто и последно дете. Двамата ми братя и сестра ми бяха красиви като картинки, но аз излязох бял като суроватка, с розови клепачи и нито един косъм по лицето. Започнаха да ме наричат „Заека“ — той се изкашля и плю. — Майка ми не можеше да ме гледа и затова ме даде на един кожар на име Ралф Купър. Добър човек беше той. Изпрати ме в църковното училище в Глостър, където се научих на четмо и писмо — Купър прехапа устни. — Всеки ден там, Ребека — прошепна той, — беше истински ад. Момчетата непрекъснато ме гонеха из тесните улички, но може би трябва да съм им благодарен за това, тъй като на дванайсет се бях превърнал в опитен уличен боец, а на петнайсет вече въртях меча и камата.
— След като завърших училище, мастър Купър ме прати в университета в Кеймбридж. По това време вече се бях превърнал в местна забележителност. Дори проститутките ме обслужваха безплатно, понеже никога дотогава не бяха виждали такова чудо — особняците като мен обикновено не живеят дълго или пък биват удушавани още при раждането си.
Купър вдигна няколко съчки от земята и ги хвърли в огъня. Ребека го наблюдаваше напрегнато. Покрай грижите около Сен Клер в „Сребърният дракон“ тя не си беше давала сметка, че албиносът я е изучавал внимателно. Заешката й устна обаче беше направила огромно впечатление на човека на кралицата и го беше накарала да погледне на нея като на своя духовна сестра. Девойката мигом забрави за болките си, за мъката си по Бартоломю и за омразата си към Фрогмор. Дълбоко в сърцето си тя се радваше, че отива в Колчестър. Каквото и да се случеше там, поне щеше да се срещне със Сен Клер, пък и този мъж може би щеше да й помогне.
— Не съм разказвал тази история на никого — взря се Купър в нея, сякаш търсеше в очите й някакъв намек за подигравка. — Един ден мастър Купър ме осведоми, че майка ми щяла да идва в селото. Истинският ми баща — няма да ти кажа името му — вече беше починал. Беше юни месец. Нощта преди посещението на майка ми не можах да мигна. На сутринта станах много преди зазоряване и се отправих към полето, за да набера малко диви цветя. Подбрах най-хубавите, най-свежите. После ги отнесох в работилницата на мастър Купър и изработих за тях малка кожена ваза, която украсих със сребърни медальони. Изкъпах се и се преоблякох, а на краката си сложих най-новите си обувки. Умът ми беше изпълнен с какви ли не фантазии. Представях си, че майка ми ще ме отведе у дома и ще ми обясни защо се е наложило да бъда отгледан от чужд човек. Така или иначе, около обяд я докара една разкошна карета и тя влезе в работилницата на мастър Купър — човекът на Юда замълча, а погледът в очите му бе така тъжен, че Ребека усети как й дожалява за този странен мъж.
— Аз се приближих и коленичих пред нея. Майка ми беше удивително красива жена, Ребека. Косата й блестеше като злато, а очите й бяха светлосини. Всеки мъж би се влюбил в нея. По лицето й обаче се четеше отвращение. „Ще ме вземеш ли у дома, мамо?“ — попитах я, поднасяйки й подаръка си.
Купър пъхна една сламка в устата си и се заигра с нея. Повечето от мъжете вече бяха излезли от хамбара и огласяха въздуха с виковете си. Албиносът се изправи.
— Какво ви отвърна майка ви? — попита Ребека.
— Нищо. Засмя се. След като повторих въпроса си, ме погали по косата, сякаш бях някое куче. После целуна мастър Купър по бузата и излезе на улицата.
— Не се ли видяхте пак?
— Ако се бяхме видели, щях да я убия — изсмя се албиносът зловещо; погледът в сините му очи беше станал леденостуден. — Преди малко ме попита кой е Фрогмор — приближи се Купър към девойката. — Той погубва душите на хората, Ребека. Мен обаче не ме е страх от него. И знаеш ли защо? Защото нямам душа!
7.
След три дни изтощителна езда шайката на Купър и пленничката им най-после стигнаха до покрайнините на Колчестър. През целия път ги беше преследвало лошо време, а когато влязоха в града, там вече валеше проливен дъжд и търговците от главната улица и клиентите им се бяха втурнали да търсят подслон.