— Харесвам те, Ребека Ленъкс — албиносът остави чашата си. — Всъщност трудно ми е да реша кого харесвам повече — теб или йезуита. Господ не обича страхливците, а вие и двамата не сте такива. Както и да е. Разсъждавах над последните събития и ето какво — Фрогмор не е никакъв пастор; той е Душегубеца! — той посочи към Ребека. — Предполагам, че ти си причината, която го е довела в Дънмоу. Фрогмор е велик магьосник, вероятно най-великият, ходил някога по земята.
— Явно знаете доста неща за него — рече предизвикателно Сен Клер.
— Какво знам си е моя работа, йезуите. Остави ме да продължа. Фрогмор има власт над слабите и грешни хора. Тези трима хубавци вероятно са отишли в някоя кръчма и са се отдали на пиянство и разврат. В този момент душите им са били като изоставени къщи със зеещи врати и прозорци — чудесна възможност за мастър Фрогмор да се вмъкне вътре. И така, тримата мъже са се върнали в замъка с едничкото желание да ви убият.
— Сигурен ли сте? — попита Сен Клер.
— Разбира се, че съм сигурен. Няма друго обяснение за случилото се. Ако бяха подкупени, тъмничарите никога нямаше да ви посегнат така открито. Всички те знаят, че за подобна постъпка ще увиснат на бесилото, така че каква полза биха имали от злато?
— Но как Фрогмор може да ги накара да действат според волята му? — попита Ребека.
— Да не би да си забравила какво се случи със собствените ти съселяни? В Дънмоу Фрогмор се беше развихрил като лисица в кокошарник. Е, мастър Сен Клер, или както там се казваш в действителност, ще споделиш ли с мен какво знаеш ти за Фрогмор?
— Знам, че е човек с лоша репутация, но аз съм йезуитски свещеник и служа на вярващите в източните графства на Англия.
— Да, а освен това явно си и лъжец!
Промяната, която настъпи у Сен Клер след тези думи, беше направо поразителна. Закачливото изражение мигом изчезна от лицето му.
— Не съм лъжец, мастър Купър. Просто не съм длъжен да говоря с вас за делата си.
— Да не би да предпочиташ да говориш със следователите на кралицата в Лондон?
— Следователи ли? Може би имате предвид уредите за изтезания?
Купър отмести поглед.
— Така или иначе, трябва да те отведа при Мастър Уолсингам. Господарят ми иска да си поговори с теб.
В този момент на вратата се почука и Купър се изправи на крака.
— Килията е почистена, сър — войничето кимна по посока на Сен Клер и Ребека. — Да върнем ли затворниците в нея?
— Да, но искам да удвоите охраната. И още нещо, сержант — докато не си тръгнем оттук, не пускайте никой да излиза от замъка, нито пък да влиза.
И така, йезуитът и девойката бяха отведени обратно в килията им. На пода, където бяха лежали труповете, имаше едно тъмно петно и това беше единствената останала следа от развилите се преди малко събития. В стената между двете помещения беше забит друг прът и завесата беше окачена наново.
— Хайде, заспивай — каза Сен Клер.
Ребека, която се чувстваше като пребита от шока и погълнатото вино, нямаше нужда от повече увещания. Докато се унасяше обаче, една мисъл я стресна. Ако Фрогмор беше дошъл в Дънмоу заради нея, важеше ли същото и за йезуита?
8.
— Кой си ти? Откъде идваш?
Беше късен следобед в деня след бруталното нападение над Ребека и Сен Клер. Девойката беше спала до късно, а малко преди обяд хората на Купър я бяха разбудили грубо, внасяйки в килията храна. Замъкът тънеше в тишина. Свещеникът я беше отвел на мястото им до стената и сега двамата седяха там, облегнати на коравия камък.
— Имам предвид — Ребека отметна косата от лицето си, — че ти знаеш коя съм, откъде идвам, кой е баща ми и че съм кръчмарска слугиня — тя се усмихна. — Аз обаче не знам нищо за теб.
— Кажи ми, Ребека — Сен Клер протегна крака и покри босите си стъпала с едно одеяло, — ако една жена има тринайсет деца и половината от тях са дъщери, какви са останалите? — той се усмихна на объркването й. — Обичам загадките — продължи йезуитът. — Решаването им е чудесен начин за прекарване на времето. Чух тази в една кръчма край Челмсфорд.
— Какво общо има всичко това с въпроса ми? — тросна се Ребека. — А колкото до гатанката ти — половината от тринайсет е шест и половина!
— Но това е абсурдно — подкачи я Сен Клер.
— Тогава не знам — отвърна девойката сърдито.
— Всичките деца са били дъщери!
Ребека сви рамене.