— Това е глупаво!
Йезуитът отметна глава назад и се разсмя.
— Не, не е глупаво. Помисли внимателно върху въпроса ми — не съм ти казвал, че останалите деца не може да са дъщери — той въздъхна. — Същото би могло да се отнесе и към твоя въпрос, Ребека. Аз съм такъв, какъвто изглеждам — йезуитски свещеник, решен да залови и да унищожи Фрогмор.
— Откъде идваш обаче? Близките ти живи ли са? Имаш ли братя и сестри?
— Да, имам семейство — дяволито отвърна Сен Клер — и мисля, че ти много би го харесала. Един ден сама ще видиш откъде идвам. Ще те заведа, обещавам ти. Но защо питаш, кой мислиш, че съм?
— Може да си ангел — избъбри Ребека, преди да успее да се спре.
Йезуитът се разтресе от смях.
— Не е толкова смешно!
— Права си. Думата „ангел“ идва от гръцки и означава вестоносец. Ти обаче не бива да ме бъркаш с онази твоя статуя, Ребека. Нали видя какво стана, когато се бих с онези злодеи — и аз мога да бъда ранен като всеки друг човек.
— Какво представляват ангелите според теб? — девойката се облегна на стената.
Сен Клер посочи към пламъка на свещта.
— Не знам, Ребека, но си ги представям като същества, изтъкани от чист огън. Нещо като вечен пламък или божествена искра, надарена с разум и собствена воля, подчинена на едничкото желание да бъде до Господ, да Му служи и да се радва на любовта Му.
— Но пламъкът е толкова малко нещо! — възрази Ребека.
— Това няма никакво значение за добрия Господ — отвърна йезуитът. — Когато е приел образа на бебе, Той също е бил малък — толкова малък, че човек спокойно е можел да го пъхне в дисагите на седлото си. Голям или малък, дебел или слаб — всичко това са човешки категории, Ребека. Вземи например този пламък — той отново посочи към свещта. — Да, сега е малък, но ако имаше свой собствен живот, би могъл да стане по-голям от тази килия и дори от замъка. Всъщност, вероятно би могъл да погълне целия град.
— И откъде би черпил енергията си този пламък? — попита девойката.
— От същото място, откъдето я черпи и твоят вътрешен пламък, Ребека — отвърна Сен Клер след известно мълчание. — Майка ти ти липсва много, нали?
Девойката кимна.
— И любовта ти към нея все още не е угаснала?
— Не, разбира се!
— Ако можеше да живееш хиляда години, би ли продължила да я обичаш през целия си живот?
— Естествено!
— Това е отговорът на въпроса ти, Ребека. Божественият огън е любов — желание да създаваш, да бъдеш в хармония с всичко, което те заобикаля, да го обичаш и да се оставиш да бъдеш погълнат от любовта си.
Девойката придърпа одеялото върху себе си и притвори очи, представяйки си, че се намира в кръчмата на баща си. Де да можеше сега Питър да им донесе две чаши с ейл и малко месо с подправки…
— А може ли някой демон да се превърне в човек?
— Вероятно да, но по-важното, Ребека, е, че човек може да допусне Сатаната в душата си и да му позволи да управлява ума и сърцето му. Точно това е сторил и Фрогмор.
— Ами някой ангел може ли да го стори?
— Щом добрият Господ е могъл да приеме човешки образ, не виждам защо да не може да го направи и някой ангел. В Книга на Товит дори се разказва подобна история — архангел Рафаил се превърнал в човек, за да избави Товит от враговете му и да му отвори очите за правия път.
— Какво беше започнал да ми казваш за Фрогмор? — попита Ребека, но после откъм коридора се дочуха стъпки и тя замълча.
Ключът се превъртя в ключалката и в килията влезе Купър. Човекът на кралицата им се усмихна.
— Явно сте открили шпионките…
— Разбира се.
— Е, така или иначе, вече няма нужда да се тревожите за тях. Заминаваме за Лондон!
Теодоро Рагуза седеше в едно ъгълче на кръчмата „Веселото прасе“, която се намираше на пътя отвъд старите стени на Колчестър. Около него се беше събрала цяла групичка разбойници и главорези, които гледаха към пълната със сребро кесия на масата. Те облизваха устни и кимаха, а наемникът им обясняваше какво иска от тях и как трябва да го изпълнят.
— Затворниците ще бъдат преместени скоро — заяви той, а после хвърли поглед наоколо.
Салонът на кръчмата беше абсолютно празен, като изключим пътуващия търговец край камината, който беше събул износените си ботуши и топлеше краката си на огъня. Мъжът имаше леко слабоумен вид — погледът му блуждаеше, а долната му челюст беше увиснала — и Рагуза реши, че няма защо да се притеснява от него.