— Не ни е известно кога точно ще напуснат замъка — продължи наемникът дрезгаво, — но когато и да го сторят, най-вероятно ще поемат на юг през гората, ще прекосят речния брод и ще продължат през Епинг и Удфорд. Ако успеете да отвлечете затворниците по пътя, всеки от вас ще получи по три сребърни монети. Разбира се, трябват ми живи.
Рагуза беше пропътувал цяла Европа и имаше голям опит, така че не срещна никакви затруднения при събирането на шайката разбойници. Когато трябваше да се свърши някоя мръсна работа, кръчмарите, особено онези, които държаха кръчми отвъд стените на града, винаги знаеха към кого да се обърнат. Необятните есекски гори все още подслоняваха цели тълпи бивши войници и престъпници, избягали от Лондон, на които можеше да се вярва, понеже те самите нямаше на кого да се доверят. Разбира се, винаги оставаше възможността да влязат в Колчестър и да потърсят мастър Купър, но от друга страна, нямаха никаква гаранция, че след като са му предали информацията, той няма да нареди да ги арестуват и избесят.
Венецианският наемник смяташе, че знае що за човек е Купър. Беше чул слуховете, които се носеха из околността. Беше заварил църквата „Сейнт Майкъл“, обхваната от пълен хаос, в който мъжете и жените се надпреварваха да се обвиняват едни други. Беше научил за свещеника, за младата кръчмарска слугиня и за това как човекът на кралицата ги бил заловил и отвел в Колчестър. Особено внимателно беше изслушал историите за Фрогмор, давайки си сметка, че това е неговият човек. За жалост, Рагуза беше оставил мнимия пастор да му се изплъзне на онзи усамотен път, но пък всъщност дали щеше да е толкова лесно да го вземе за затворник? И изобщо това ли беше най-добрият начин да подходи към магьосника? Може би щеше да е по-подходящо да го покани в двора на султана? Да, наемникът определено трябваше да залови Фрогмор, но после трябваше да заложи на преговорите. Ако успееше да спаси йезуита, вече щеше да разполага с разменна монета и задачата му можеше да се окаже много по-лесна. Рагуза се засмя тихичко и после поръча още пиене за компанията.
Пътуващият търговец, който се грееше на огъня, пресуши чашата си и въздъхна. После си обу ботушите, взе си вързопа и тояжката и излезе от кръчмата. Когато прекоси двора и се озова на пътя, той продължи да върви бавно с нахлупена над очите шапка и сведена глава. От време на време спираше, за да се огледа наоколо. Небето вече притъмняваше, а студеният вятър навяваше пръски дъжд и воня на гниеща растителност от близката гора. Наоколо не се виждаше жива душа. Нощта скоро щеше да падне, пък и в този участък от пътя обикновено дебнеха разбойници, но търговецът очевидно знаеше къде отива. Точно преди да стигне до кръстопътя, той свърна встрани, нагази в мокрите храсталаци и тръгна да се изкачва по хълма. Ботушите му се хлъзгаха в калта и той изруга. Конят и багажът му го чакаха на една полянка сред дърветата току по средата на пътя — добичето беше спънато и кротко си пасеше тревица, а седлото и дисагите бяха скрити под един храст. Търговецът провери дали всичко си е на мястото, след което нарами един от вързопите и продължи да се изкачва нагоре.
На върха на хълма той спря и се взря в долината под себе си. Тук се чувстваше като у дома си. В тази местност древните племена бяха изпълнявали свещените си ритуали, бесейки жертвите си по клоните на дърветата и изхвърляйки телата им в някогашните блата. Наоколо беше пълно с призраци на жестоко убити човешки същества и земята тук сякаш се отваряше към ужасите на Ада. Фрогмор седна. Тялото на пътуващия търговец му беше осигурило идеалното прикритие, за да проследи Рагуза из Колчестър. Магьосникът развърза вързопа, който носеше, извади оттам една кожена торбичка и постави сърцето на убития търговец пред себе си. После го обгради с камъчета, запали огън в центъра на кръга и се загледа в пламъците. Фрогмор затвори очи и запя химн, възхваляващ тъмните му господари. След това си пое въздух и без никакви усилия се отърси от чуждото тяло, сякаш беше змия, която сменя кожата си. Щом огънят погълна сърцето и угасна, магьосникът скръсти крака и се взря в мрака.
— Твърде много хора са тръгнали по петите ми — промърмори той, но после се усмихна.
Фрогмор не спираше да благодари на повелителите си за арогантността на своите преследвачи. Този Рагуза например беше наперен като паун, но магьосникът щеше да му даде урок. Просто щеше да остави враговете си да се оправят помежду си. Въпреки мерките, които беше взел Купър, слуховете вече обикаляха кръчмите около замъка и Фрогмор знаеше, че нападението над Сен Клер се е провалило, както и че труповете на мъртвите тъмничари са били провесени на градската бесилка, а после захвърлени във вонящия градски ров.