— Задачата, която ви възложих, ми беше низпослана от Аллах, но вие се провалихте — прошепна Сюлейман.
Великият му везир вдясно от мъжете и двамата му любими пълководци, Драгут Реис и Мустафа Паша, вляво от него понечиха да възразят, но Сюлейман щракна с пръсти и те замълчаха.
— Знам какво ще ми кажете — промърмори султанът. — Че това са били най-добрите ви хора, но аз изпратих на тази мисия седмина мъже, а в момента пред мен стоят трима. Къде са останалите?
— Душегубеца ги уби.
Мъжът, който се беше обадил, вече горчиво съжаляваше, че се е върнал в султанския двор. Мраморът под коленете му беше твърд и студен, а във въздуха — въпреки че стаята беше разкошно обзаведена и ароматизирана с тамян — се носеше миризмата на смърт. Той и другарите му бяха получили обещание, че ще запазят живота си, но това вече не изглеждаше толкова сигурно. Мъжът не можеше да откъсне очи от табуретката, на която султанът беше подпрял краката си — зловещо предупреждение към всеки, дръзнал да се противопостави на Сюлейман или да не изпълни волята му. Тя беше направена от балсамирания труп на един молдовски владетел, който се беше вдигнал на бунт срещу султана. Еничарите на Сюлейман го бяха заловили, а после екзекуторите му, или така наречените бостанджии, го бяха удушили в тъмницата в подземията на двореца. Накрая тялото му беше почистено, натъпкано с билки и превърнато в табуретка.
В залата се беше възцарила мъртвешка тишина. Сюлейман се беше намръщил и строго се взираше в членовете на съвета си. Там бяха великият везир, облечен в златотъканите си одежди; главният готвач с неговата островърха шапка с форма на бутилка; оръжейният майстор, който, както винаги, държеше в ръцете си пурпурна копринена възглавничка, върху която беше поставен ятаганът на Сюлейман, затъкнат в богато украсена ножница; главният ковчежник; пазителят на султанските славеи и отговорникът за тюрбана на негово сиятелство. Всички те стояха като статуи в надиплените си роби, тесни копринени панталони и елеци, обточени с кожа, а на главите им се мъдреха тюрбани, украсени с щраусови пера. Сюлейман направи знак с малкото пръстче на едната си ръка и някаква бяла и пухкава черкезка робиня веднага вдигна една разкошна стъклена чаша, пълна с леденостуден шербет. Султанът направи знак на девойката и тя отпи от напитката. После момичето кимна и подаде чашата на господаря си, който също си сръбна една глътка.
— Изпратих седмина мъже по петите на Душегубеца — устните на Сюлейман едва се размърдаха, но гласът му прогърмя и отекна чак до покрития с мрамор двор отвън.
— Този магьосник е неуловим — вдигна глава коленичилият по средата мъж и се взря умолително в султана. — Той притежава сили, които ние нямаме.
Сюлейман въздъхна.
— Да, велик магьосник е Душегубеца — заяви султанът, — но откъде идва, а? — едва сега той удостои коленичилите мъже с поглед. — И къде отива?
— Изгубихме го на германска земя. Сякаш потъна в снеговете!
— И? — попита Сюлейман.
— Един йезуит ни измами. Името му е Майкъл Сен Клер. Дойде при нас като приятел, но ни даде погрешни сведения…
Сюлейман сви презрително устни и махна с окичената си с пръстени ръка.
— Убийте ги!
Тримата мъже се хвърлиха на пода и горко заридаха, но везирът на Сюлейман с неговото маймунско лице вече се беше обърнал и щракаше с пръсти. Един тъмнокож евнух тутакси отвори някаква врата. Придворните на султана не смееха да помръднат. Везирът просъска нещо и в залата нахлуха бостанджиите с техните островърхи шапки. Великият везир посочи към тримата проснати на пода мъже. Бостанджиите се приближиха и застанаха над тях, а в следващия миг вече бяха увили гаротите си около шиите им. Сюлейман хладнокръвно наблюдаваше убийствения танц на екзекуторите си. След това в залата се появиха още неколцина бостанджии и тихомълком изнесоха труповете.
Сюлейман подпря лакти върху облегалките на трона си и поглади белите си мустаци и брада. Проницателният му поглед обиколи залата. Дали тези нищожества си бяха научили урока, запита се той. Нима не знаеха, че думата му е закон? Как смееха да се връщат тук и да му казват, че не са изпълнили волята му? Да не би дисциплината в двора му да отслабваше? Възможно ли беше тези мъже да са си мислели, че Сюлейман е омекнал и само си мечтае за още победи, докато се опиянява от сладки удоволствия в харема си? Султанът затвори очи. Той беше подчинил цяла Южна Европа, след битката при Мохач Унгарското кралство беше престанало да съществува, а в момента корсарите му контролираха гръцките острови и кръстосваха Средиземно море чак до Херкулесовите стълбове4. Само онова дребно островче Малта с неговите рицари хоспиталиери все още му се опъваше. Той хвърли един кос поглед на великия си везир. Щеше да е чудесно, ако успееха да изкарат хоспиталиерите в морето и да превземат и техния остров! От Малта можеха да атакуват Италия и Франция и още веднъж да забият знамето на Исляма в испанска земя. Сюлейман често си мечтаеше да види зелените копринени знамена на Пророка развети над франкските кралства. За да постигне тази цел, той беше готов да използва всички достъпни му средства. Султанът отново хвърли един поглед към везира си.