Наемният убиец се опита да прикрие тревогата си. За тези мъже страхът беше най-големият грях. Дори да се намираше в опасност, той в никакъв случай не биваше да ги моли за милост. Отвън се чуха стъпки. В следващия момент в стаята влезе агата на еничарите, облечен в самурен елек, и щракна с пръсти по посока на Рагуза.
— Предполагам, че идвате да ме поканите на пиршество?
В отговор агата само го изгледа безизразно.
— Пошегувах се — насили се да се усмихне Рагуза.
— Шегите ти не ме интересуват, невернико — отвърна му на италиански агата. — Тук съм, защото нашият многообичан султан Сюлейман — по някакви свои възвишени причини — иска да говори с теб.
Той огледа венецианския наемен убиец от глава до пети, забелязвайки износените му, мръсни ботуши, окъсаните му панталони и мърлявата риза.
— Облечи си жакета и наметалото! — заповяда му агата. — Шапка нямаш ли? — попита той. — Хубаво!
Рагуза се подчини. После понечи да откачи портупея си от закачалката на стената, но в този момент до врата му беше опрян ятаган.
— Никой не носи оръжие в присъствието на избраника на Аллах!
— Разбира се — отпусна ръката си Рагуза. — Извинявам се.
— Когато се срещнеш със султана — продължи агата, — ще паднеш на колене и ще опреш чело в земята.
— Как ли пък не…
— Няма да се изправяш, докато не ти бъде заповядано. Разбира се, имаш избор. Можеш да преклониш глава, а можеш и да се простиш с нея.
И така, еничарите въведоха Рагуза в султанския дворец. Лигите на наемника потекоха и ръцете го засърбяха при вида на съкровищата, които видя по пътя си. Върху мраморните подове имаше дебели килими, по стените висяха великолепни персийски гоблени, стаите бяха пълни с разкошни кадифени дивани, покрити със златотъкани драперии с пискюли и лъскави копринени покривки, в нишите бяха поставени изящни вази и всякакви други прелестни украси, а от таваните висяха светилници, ароматизирани с какви ли не благоухания. Наоколо цареше пълна тишина, като изключим шума от стъпките на еничарите и на Рагуза. По стълбите стояха на пост еничари, а по коридорите и пред вратите на стаите — мамелюци, облечени в бели роби, привързани около кръста им с червени върви, в които бяха затъкнати широки ятагани. Дворовете бяха пълни със спахии, а по стените патрулираха стрелци. Из целия дворец тихо се разхождаха чиновници с различни тюрбани и шапки.
Когато Рагуза и спътниците му минаха през заседателната зала, някаква странична врата се отвори и гърлото на Теодоро се сви. Зад нея се видяха неколцина бостанджии с носилки в ръце, върху всяка от които имаше по един завързан чувал. Това бяха трупове, които трябваше да се отнесат до кея и да се изхвърлят в Босфора. Агата забеляза тревожното изражение на Рагуза и се усмихна.
— Внимавай, чужденецо! — прошепна той. — Сега животът ти принадлежи на господаря ми, а главата ти виси на косъм!
Рагуза реши да го послуша и да се държи прилично. Накрая еничарите и наемникът излязоха в един вътрешен двор, покрит с мрамор. От фонтана в средата му бликаше оцветена вода, изпъстряна във всички шарки на дъгата от слънчевите лъчи. Еничарите веднага извадиха сабите си и вдигнаха щитовете си, заемайки позиции до три от стените на двора. При четвъртата стена беше поставен нисък диван, целият отрупан с копринени възглавници. За миг Рагуза зърна суровото лице на султана с тъмна кожа и идеално оформена бяла брадичка. После го поведоха покрай фонтана. В един момент агата спря и го натисна по рамото. Наемникът мигновено падна на колене и притисна челото си в мокрия мраморен под. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана единствено от прекрасната песен на славей.
— Чудна песен, нали? — гласът беше нисък и ясен. — Завладява сърцето и успокоява ума.
Султанът искаше да бъде сигурен, че Рагуза ще го разбере, и затова го беше заговорил на лингва франка5.
5
Разнороден език на базата на италиански, който се използвал през Средновековието и Ренесанса в Източното Средиземноморие. В състава му влизали още турски, френски, испански, гръцки и арабски думи. Днес терминът се използва за всеки разнороден език, служещ за комуникация между носителите на различни езици. — Бел.прев.