— Можеш да се приближиш — прошепна агата на наемника, сритвайки го в ребрата, — но остани на колене и не вдигай поглед от земята!
Рагуза преглътна гордостта си и запълзя към султана. Накрая стигна до някаква възглавница и спря.
— Седни тук — заповяда му агата. — И не вдигай глава, докато негово сиятелство не ти нареди.
Рагуза с готовност се почини.
— Вдигни глава, чужденецо.
Венецианецът изпълни заповедта. Сюлейман седеше точно срещу него. От двете му страни стояха две робини, които развяваха грамадни парфюмирани ветрила, а зад него се виждаше дребното, сбръчкано лице на великия везир. Наемният убиец сведе поглед. Макар и не в такава разкошна обстановка двамата с първия съветник на султана вече бяха имали вземане-даване.
— Откъде се познавате? — обърна се Сюлейман към великия си везир.
Сърцето на Рагуза прескочи един удар.
— По очите му си пролича, че те е срещал и преди.
— Той е просто един наемник, ваше сиятелство — отвърна великият везир бавно, без да откъсва поглед от венецианеца. — Човек, на когото може да се повери деликатна задача като нашата.
— Иди при него тогава — каза иронично султанът — и му разкажи за деликатната ни задача.
Великият везир се подчини и Рагуза въздъхна облекчено.
— Няма да те наказваме.
Великият везир седна на една възглавница пред дивана на господаря си. Рагуза улови погледа му — познайникът му очевидно не желаеше да се споменава за другата „деликатна задача“, която му беше възложил преди няколко месеца.
— Кажи му за Душегубеца — заповяда Сюлейман.
— Чувал си за джиновете, нали, мастър Рагуза? — попита великият везир на лингва франка, повишавайки тон, за да може султанът да чува думите му.
— Това е вашата дума за „демон“, нали така?
— Точно така — великият везир пъхна ръце в широките ръкави на робата си. — Според нашите сказания тези същества не живеят в човешкия свят, но от време на време го посещават и предлагат на хората различни изкушения — той въздъхна. — Точно такова същество е и Душегубеца. Един Аллах знае откъде идва. Легендите за него нямат чет. Според една от тях той се появил преди много години на границата на нашата империя с великите източни царства, управлявани от жълтолики владетели. Отначало слуховете за него не бяха нищо повече от махленска клюка, но в един момент пратениците ни започнаха да съобщават, че са го видели край бреговете на Тигър, в Кайро и дори още по на юг, из палещите пустини отвъд Нил. После Душегубеца изчезнал — великият везир повдигна костеливото си рамо, — но не след дълго пак се появил — този път сред снежната пустош на Русия. Първоначално тези сведения не ни заинтригуваха много, но колкото повече научавахме, толкова по-любопитни ставахме.
— Наскоро една от армиите ни се завърна от поредната победна битка срещу неверниците на север и доведе със себе си множество пленници. Един от тях — православен свещеник — ни разказа някои изключително интересни подробности за този демон и за способностите му. Душегубеца бил сключил сделка със самия Сатана и умеел да променя формата на тялото си. Освен това, изтръгвайки сърцата на жертвите си, той можел да подчинява душите им на волята си — великият везир махна с ръка. — Засега това е всичко, което ни е известно. Възможно е този велик магьосник да има и други сили. И така, моят благословен от Аллах господар — той се поклони — прати по петите му седмина еничари, майстори в разузнаването, които го проследили през германските земи и ледените им морета. В момента Душегубеца е в Англия, но някой ден сигурно ще се върне тук.
— Хубаво, но какво общо има всичко това с мен? — попита Рагуза.
Великият везир погледна през рамо към господаря си. Сюлейман, който се беше отпуснал върху дивана си и не откъсваше заслонените си с тежки клепачи очи от западния наемник, едва забележимо кимна. Султанът вече беше огледал чужденеца и си беше съставил мнение за него. Великият му везир беше направил мъдър избор. Вдлъбнатите очи на Рагуза и жестоката извивка на устата му издаваха, че е безскрупулен убиец. Вярно, че тази напомадена коса и идеално оформените мустаци и брада му придаваха леко контешки вид, но едновременно с това си личеше, че наемникът е останал силно заинтригуван от историята за Душегубеца. През цялото време, докато беше траял разказът на великия везир, Рагуза си беше играл с копчетата на жакета си и постоянно беше облизвал устните си, сякаш вече предвкусваше богатото възнаграждение, което щяха да му предложат. Този мъж очевидно нямаше душа и това го правеше идеалният човек за тази мисия. Сюлейман се усмихна на себе си.