Фогел моментално скочи на крака. Сен Клер и Ребека го последваха, но палубата беше толкова хлъзгава, че девойката загуби равновесие и се блъсна в парапета. Небето над нея се раздираше от гръмотевици. Дъждът се сипеше като из ведро, а светкавиците хвърляха върху кея ослепителни отблясъци жълто-синя светлина. В далечината се виждаха каруци, огромни купчини бъчви и една тройна бесилка, от която висяха трупове. Ребека не можеше да види какво сочи Фогел — реката беше цялата обвита в мрак.
— Ето го! — извика Сен Клер.
Гърлото на девойката пресъхна. Към кораба се носеше дълга лодка. На кърмата й беше окачен фенер, а на носа стоеше човек. Ребека, разбира се, не можеше да види чертите му от това разстояние, но въпреки това беше сигурна, че това е Купър. Тя присви очи. В този момент една светкавица проблесна в небето и освети знамето в синьо, червено и златно, което се вееше в задната част на шлепа, и мъжете, изгърбени над веслата. Човекът на носа беше вдигнал глава и девойката съзря снежнобялата му коса.
— Купър! — простена тя. — О, дано Господ се смили над нас!
— Не можете ли да прогоните шлепа? — обърна се Сен Клер към капитана.
Фогел се изсмя.
— За Бога, човече, намираме се в Темза! Ако побегнем, дори до устието на реката няма да успеем да стигнем! Корабите на кралицата веднага ще ни обградят и или ще ни потопят, или ще ни принудят да се предадем. Така или иначе, аз ще изгубя кораба си, а после всички ще гнием в някоя смрадлива тъмница, докато някой не ни откупи!
— Може да скочат през борда… — предложи помощник-капитанът, заставайки зад Фогел.
Капитанът поклати глава.
— Течението е твърде силно. Ще се удавят.
Кралският шлеп вече доста се беше приближил до кораба. От палубата му се дочуха викове и в следващия момент съдът се блъсна в борда на „Розата от Любек“.
— Нося разрешително от кралицата! — извика Купър. — Настоявам да се кача на кораба ви!
— Разкарай се! — изкрещя му в отговор Фогел.
— Разрешете ми да се кача или ще се върна за подкрепление и скоро ще се озовете в капан!
Фогел промърмори някаква заповед и въжената стълба беше спусната. Сен Клер и Ребека отстъпиха назад, взрени в парапета. В следващия момент на палубата бяха прехвърлени чифт тежки дисаги, последвани от самия Купър. Албиносът се облегна на парапета, свали си шапката и попи потта по челото си с опакото на ръката си. Дъждът сякаш не му правеше впечатление. В небето проблесна светкавица и освети лицето му. Ребека реши, че сега човекът на кралицата изглежда много по-млад и далеч не толкова страшен, колкото първия път, когато го беше видяла в „Сребърният дракон“. Фогел се опита да възрази, но Купър пъхна едно парче пергамент в ръката му.
— Чух, че сте подслонили двама от враговете на кралицата, капитане! Майкъл Сен Клер и Ребека Ленъкс!
— Няма такова…
— Отговорете! На борда ли са тези хора, или не?
— О, за Бога! Много добре знаете, че са на борда — озъби му се Фогел. — Не знаех обаче, че са врагове на кралицата.
Купър прекоси палубата и се ухили лукаво на Ребека и на йезуита.
— Радвам се, че ви открих — каза той, а после се обърна към Фогел. — Елате тук, капитане!
Фогел се затътри през палубата.
— Колко ще искате да ви се плати за още един пасажер?
Изненадата на Ребека можеше да се сравни само с тази на капитана, който се опули и зяпна невярващо срещу човека на кралицата.
— Това да не е някаква английска шега?
— Не, сър, въобще не се шегувам. Просто ви предлагам сделка. Можете да се съгласите да вземете мен и парите ми, а ако предпочитате — ей сегичка ще повикам хората си на борда. Ще минат седмици, преди да успеете да отговорите на всичките ни въпроси…
— Така да бъде. Превозът ще ви струва три златни монети. Условията ви ще бъдат като на тези двамата тук. Освен това, когато напуснем Темза, ще настоявам да се подчинявате на заповедите ми.
— О, не се тревожете, капитане — отвърна Купър, чийто поглед не се откъсваше от Ребека. Албиносът сякаш не забелязваше, че девойката си е отрязала косата и че се е преоблякла като мъж. — Подобно на тези двамата аз също не горя от желание да се върна в Англия.
— Не можете да дойдете с нас — пристъпи напред Сен Клер, посягайки към дръжката на меча си.
— Остави го! — извика Ребека. — Помисли, Майкъл — или той идва с нас, или ние оставаме тук!