Пазарът беше доста оживен, а дългите редици от разглобяеми сергии бяха подредени според стоката, която се предлагаше на тях — овчи кожи, мечи кожухчета, кости за направа на копчета, бивници от морж за дръжки на ножове, коприни, храни, вина, бири, джинджифилови сладкиши, дини, отглеждани в конска тор, за да са по-сладки, скъпи платове от Китай, гоблени от Самарканд… Наоколо беше пълно с хора. Мъжете носеха кожени калпаци на главите, около раменете им бяха увити овчи кожи, а широките им панталони бяха натъпкани в тежки ботуши. Московчанки пък, макар да криеха косите си под воали, определено правеха впечатление с дългите си цветни рокли, вълнени наметки и жълти или червени ботушки на краката. Разбира се, пазарът беше магнит и за парцаливите селяци. Освен тях навсякъде се забелязваха монаси и свещеници с високи черни шапки, тъмни раса, дълги коси и бради и златни верижки със сребърни кръстове на вратовете.
От крепостните стени изсвириха тръби. В следващия момент Спаската порта се отвори и от Кремъл излезе отряд опричници, които освободиха пространството около себе си, разгонвайки минувачите с камшиците си, и призоваха всички към мълчание в името на царя. Явно предстояха още екзекуции. От крепостта се заточиха дълги редици затворници, някои от които бяха подкарани към реката, където щяха да бъдат удавени в клетки. Една жена, овързана като прасе за колене и метната на гърба на някакво магаре, щеше да бъде отведена в покрайнините на града и да бъде погребана жива, задето е убила съпруга си. Останалите, които вървяха със запалени свещи във вързаните си ръце, бяха изблъскани до подиума за екзекуции, където щяха да бъдат обезглавени, обесени или сварени живи. Тълпата веднага заряза търговията и се втурна да гледа как ще бъде въздадено царското правосъдие.
Фрогмор веднага сграбчи предоставилата му се възможност и тръгна покрай редиците къщи. Въпреки триците, разпръснати по земята, улиците бяха хлъзгави, така че му се наложи да пристъпва внимателно. Освен това му беше трудно да се ориентира къде се намира. Слава Богу, поне съкровището му беше на сигурно място. Цяла Москва беше построена от дърво, така че тук винаги имаше опасност от пожар, какъвто всъщност беше избухнал, докато магьосникът беше отсъствал от града. Неговите скъпоценности обаче бяха заровени дълбоко в подземието на къщата му, така че сигурно бяха невредими.
Фрогмор стигна до края на една уличка, спря и се огледа през рамо. Москва гъмжеше от шпиони и платени доносници и той беше сигурен, че го следят. Но пък от друга страна, кой можеше да се интересува от него? Магьосникът бутна една портичка. Пред погледа му се появи къща със здраво залостени и заковани с дъски прозорци, която явно не беше пострадала от пожара. Фрогмор извади ключа от скривалището му. Докато беше отсъствал, в дома му вероятно се бяха подслонявали разни скитници, но това не го притесняваше. Тези отрепки никога не биха могли да открият старателно скритото му съкровище. Той отвори малката странична врата и се вмъкна в къщата. До обонянието му веднага достигна миризмата на осолена риба и слабият аромат на гърненцата с билки, специално поставени из стаите, за да ароматизират въздуха. Атмосферата в къщата накара Фрогмор да си спомни за Сен Клер и за онези войнствени монаси, които едва не го бяха приклещили тук. Магьосникът се облегна на пропитата от влага стена и изведнъж се сети още нещо. Дали не трябваше да си извади пропуск за манастира „Свети архангел Михаил“ в Кремъл и да проучи още веднъж „Книгата на тайните“? Фрогмор се заслуша в собственото си дишане. А може би трябваше да вземе онова, за което беше дошъл, и да се махне оттук? В този момент отвън долетя някакъв звук. Магьосникът посегна към меча си, но звукът не се повтори и той се успокои.
И така, Фрогмор тръгна надолу по коридора. Когато стигна до една малка вратичка, скрита под дървеното стълбище, той я отвори и внимателно заслиза към подземието. Щом се озова в дъното на стълбището, той се пресегна в мрака, напипа маслената лампа и огнивото, които беше оставил там, и запали фитила. После продължи да върви, навлизайки все по-надълбоко в подземията на внушителната сграда, която някога се беше издигала тук.
Когато стигна до другия край на мазето, Фрогмор извади камата си и разхлаби една от тухлите в стената. После бръкна в отворилата се дупка, измъкна оттам някаква кожена торбичка, седна на пода и притисна съкровището към лицето си. Тъкмо то беше причината, накарала го да се върне в Москва. Сега, след като си го беше прибрал, беше време да продължи по пътя си. „Книгата на тайните“ можеше да почака. След като напуснеше града, вече нямаше да има кой да го спре. Можеше да се подслони в някое изоставено стопанство или пък в някоя горска хижа и да си почине. Освен това на подобни места винаги се намираха достатъчно жертви. След като ги убиеше, той щеше да разполага със силите, от които се нуждаеше, и само за няколко дни можеше да прекоси границата и да се озове на турска земя. Султанът сигурно вече беше получил писмото му… Всъщност какво ли значение имаше всичко това?