После Сен Клер се спазари с някакви дрипльовци да пренесат багажа им и се приближи към Ребека.
— Както каза мастър Фогел — докладва йезуитът, — в Русия се влиза лесно, но трудно се излиза — той приклекна до девойката. — Добре ли си?
— Краката не ме държат — простена Ребека, държейки се за корема. — Ти обаче явно нямаш проблеми…
— Возил съм се на кораби и преди — усмихна се Сен Клер. — Мисля, че същото важи и за Купър.
Девойката погледна към човека на Юда. Около него се беше събрала цяла тълпа парцаливи дечурлига, които се взираха с любопитство в снежнобялата му коса.
— Пътувахме цял месец — въздъхна Ребека.
Тя огледа схлупените дървени къщурки и покритите с киша улички наоколо и забеляза, че на всеки вход е окачена по една грубо издялана икона. Вместо с дърво и стъкло вратите и прозорците бяха покрити с еленова кожа. Пред много от хижите къкреха котли с китова мас и солената пара, която се вдигаше от тях, се стелеше в мразовития въздух като мъгла. Из нея се движеха множество мъжки и женски фигури. Мъжете бяха облечени в ризи без яки, широки панталони и цветни кафтани, в които бяха затъкнати ножове и лъжици. Жените пък носеха излинели рокли, над които бяха наметнали шалове или пелерини.
Ребека тъкмо се беше заплеснала, когато една студена ръка се докосна до бузата й и я измъкна от унеса й. Тя се обърна и видя пред нея да стои някакъв чисто гол мъж. Дългата коса и брада на непознатия покриваха гърдите и гърба му, а около врата му имаше кожен нашийник. Мъжът пак я потупа по бузата. После се усмихна, избърбори нещо и заподскача наоколо. Странният му танц беше придружен от още по-странна песен, която звучеше повече като вой. От време на време непознатият спираше, връщаше се при Ребека и притискаше пръсти към лицето й.
— Не бой се — приближи се Сен Клер. — Това е юродив. Тук тези идиоти се смятат за светци и дори царят се отнася с уважение към тях — йезуитът коленичи до девойката. — Този явно те харесва.
Изведнъж юродивият прекъсна танца си и се втренчи в малкия метален кръст, който висеше на врата на Сен Клер. После плахо се приближи и протегна ръка към лицето на йезуита, за да го погали.
— Какво става тук? — попита Купър.
В този момент юродивият запълзя към Сен Клер като куче, кокорейки се и клатейки невярващо глава. После се просна по очи и три пъти удари челото си в земята. Сен Клер го погали по косата и му каза нещо на руски. След това юродивият скочи на крака, плесна с ръце и се отдалечи, танцувайки и пеейки с цяло гърло.
— Едва пристигнахме, а вие вече ощастливихте един руснак — рече Купър сърдито. — Какво толкова специално има във вас? Мислех, че местните се отнасят по този начин само към иконите си и към другите си свещени предмети…
— Аз нося кръст — отвърна отбранително Сен Клер, — а на заешката устна тук се гледа като на Божи знак. Руснаците смятат, че хората, белязани по този начин, са били целунати от ангел.
Ребека се накани да възрази, но после се спря. Вярно, че юродивият я беше харесал, но почитта си беше отдал единствено на йезуита.
— Хайде да вървим! — изправи се Сен Клер и подвикна на носачите. — Ще отседнем в една странноприемница, където ще се насладим за кратко на горещи бани и хубава храна, а после ще продължим.
След тези думи йезуитът излезе от пристанището и поведе двамата си спътници по тесните, лъкатушни улички на селото.
— В Русия — обясни той — повечето къщи са направени от дърво, така че внимавайте да не предизвикате пожар — той подритна триците, покриващи паважа, и посочи към дървените мостчета, които свързваха горните етажи на къщите. — През лятото, когато всичко това изсъхне, е достатъчна само една искра, за да превърне цял град в пепел.
Странноприемницата, в която се настаниха, се намираше на една малка уличка, близо до центъра на селото, и много приличаше на английските кръчми. Само дето стаите бяха малко по-тесни и запуснати, а подовете не бяха покрити с тръстика, ами с трици. Миризмите също бяха различни. Тук навсякъде вонеше на китова мас. Въпреки това Ребека усети отнякъде да се носи ухание на сапун и Сен Клер й обясни, че зад странноприемницата има бани — всъщност обикновени ями, облицовани с камък и пълни с гореща вода, докарвана от близките поточета. После ханджията ги отведе на горния етаж. Докато вървяха натам, девойката забеляза, че дървените парапети на стълбището са майсторски издялани. Освен това, накъдето и да се обърнеше, погледът й все попадаше на някоя малка статуя или пък икона.