Моряците скоро научиха, че е жена, но въпреки това — може би заради присъствието на Купър, който не само че ги плашеше с вида си, но и никога не откъсваше ръка от дръжката на меча си — гледаха да не я закачат. Всъщност екипажът се държеше доста мило с нея и членовете му често й помагаха да се изкачи или пък да слезе по стръмните стълби, водещи към трюма, а друг път й показваха как да застане, за да не губи равновесие.
Храната, разбира се, беше отвратителна — студена чорба, твърд сухар, пълен с гъгрици, и развалено месо с много сол и подправки, което успяваха да прокарат единствено благодарение на силния ейл. Сен Клер и Купър бяха станали част от екипажа и помагаха на моряците с каквото могат. И двамата бяха опитни пътешественици — или поне така твърдяха — и тежките условия не ги притесняваха. Оказа се, че йезуитът се справя добре с морските карти, докато Купър се отличи в бойните действия. Веднъж, когато някакви фризийски пирати се опитаха да нападнат кораба с ниските си рибарски лодки, той застана зад едно от оръдията и произведе толкова точен изстрел, че онези бързо се отказаха от намеренията си и изчезнаха в мъглата.
Тежките условия и строгата дисциплина на кораба не предразполагаха към много разговори, но въпреки това една нощ, около седмица преди да пристигнат във Вароди, Купър отвори дума за Фрогмор. В този момент тримата спътници се намираха в трюма заедно с екипажа, така че Сен Клер поклати глава.
— По-добре да не обсъждаме тази тема тук — прошепна той дрезгаво; йезуитът беше леко трескав и очите му светеха. — Моряците са много суеверни и ако разберат с какво си имаме работа, като нищо могат да ни изхвърлят през борда.
Ребека се съгласи със Сен Клер, въпреки че липсата на общуване определено засилваше чувството й за нереалност. Пък и как можеше да повярва, че тя — една обикновената кръчмарска слугиня от Дънмоу — в момента плава през мразовитото море към някаква страна на другия край на света?! Спътниците й също бяха доста странни — потаен йезуитски свещеник и човек на Юда, сключили примирие, за да заловят великия магьосник, убил баща й…
В този момент отвън се чу протяжен вълчи вой и Ребека се стресна. Тя се приближи до малкото прозорче и дръпна еленовата кожа, с която беше покрито. Струята студен въздух, която нахлу в стаята, я накара да потрепери. В далечината се виждаха светлини, долитаха и някакви развеселени гласове — явно в другия край на селото се вихреше гуляй. По улицата пред кръчмата притичваха някакви тъмни силуети — може би кучета или пък вълци от близката гора. Ребека спусна еленовата кожа обратно върху прозореца и се върна в леглото. После си спомни за баща си и за топлината в „Сребърният дракон“.
— Дано Бог ми прости — каза си тя, — но паметта на баща ми не е единствената причина да дойда тук.
Естествено, девойката искаше справедливостта да възтържествува, но имаше и още нещо… Тя си спомни думите на Сен Клер, че тя е избраната, и се зачуди защо толкова лесно се беше съгласила да тръгне с него.
— Просто трябваше да дойда — прошепна тя в мрака.
Да, точно така! Изведнъж девойката изпита непогрешимото усещане, че това е предназначението на живота й. Предишното й съществуване, особено след смъртта на майка й, не беше представлявало нищо повече от едно дълго чакане, но ето че това чакане най-после беше свършило. Какво ли следваше сега? В стаята отново долетя вълчи вой. Ребека се уви по-плътно в завивките си и си напомни, че някъде в мрака отвън Фрогмор също чака.
15.
Късно на следващата сутрин, когато кръчмата вече се беше опразнила, Сен Клер доведе Купър в стаята на Ребека. Девойката беше спала до късно и се беше събудила премръзнала от студ. После беше погълнала купа варено просо в козе мляко, парче корав ръжен хляб и някаква парлива напитка, от която — за забавление на слугинята, която се навърташе наоколо — й се преплетоха краката.