— Оленка, какво ти е, мила? Прекръсти се!
Каквито мисли имаше мъжът й, такива имаше и тя. Ако той мислеше, че в стаята е горещо или сега търговията е слаба, така мислеше и тя. Мъжът й не обичаше никакви развлечения и в празник си седеше вкъщи, тя — също.
— И все си стоите вкъщи или в кантората — говореха познатите им. — Да бяхте отишли на театър, душичке, или пък на цирк.
— Ние с Васечка нямаме време за театри — отговаряше важно тя. — Ние сме трудови хора, не ни е до празни развлечения. Пък и какво ли хубаво има в театрите?
В събота двамата с Пустовалов ходеха на вечерня, в празник — на утринна литургия, като на връщане от черква вървяха един до друг с умилени лица и от двамата лъхаше на хубаво, а нейната копринена рокля приятно шумолеше; вкъщи пиеха чай със сладък хляб и разни сладка, след това ядяха пирог. Всеки ден по пладне на двора и отвън на улицата край тях миришеше вкусно на борш и овнешко печено или на печена патица, а през пости — на риба, та човек не можеше да мине край вратата им, без да не му се прияде. В кантората винаги вреше самовар и черпеха купувачите с чай и гевречета. Веднъж в седмицата съпрузите ходеха на баня и се връщаха от там един до друг, и двамата зачервени.
— Не сме зле, добре живеем — говореше Оленка на познатите си, — слава Богу. Дай Боже всекиму така да живее, както ние с Васечка.
Когато Пустовалов ходеше в Могильовска губерния за дървен материал, тя силно тъгуваше и нощем не спеше, плачеше. Понякога вечер при нея идваше полковият ветеринарен лекар Смирнин, млад човек, който живееше под наем в пристройката. Той разказваше разни неща или играеше с нея на карти и това я развличаше. Особено интересни й бяха историите от семейния му живот; бил женен и имал син, но се разделил с жена си, защото му изневерила, и сега я мразел, но й пращал всеки месец по четирийсет рубли за издръжка на сина. Като слушаше това, Оленка въздишаше и клатеше глава: беше й жал за него.
— Да ви закриля Бог — говореше тя на сбогуване, като го изпращаше със свещ на стълбите. — Благодаря ви, че поскучахте с мене, Господ здраве да ви дава…
И все приказваше някак важно, някак мъдро, като подражаваше на мъжа си; ветеринарят вече затваряше долу вратата, а тя му извикваше:
— Знаете ли, Владимир Платонич, да бяхте се сдобрили с жена си. Простете й поне заради сина!… Детенцето сигурно всичко разбира.
А като се върнеше Пустовалов, тя му разказваше шепнешком за ветеринаря и за нещастния му семеен живот и двамата въздишаха, клатеха глава и говореха за момчето, което вероятно тъгува за баща си, после поради някакъв странен ход на мислите заставаха пред иконите, кланяха се до земята и се молеха Бог да им прати деца.
Тъй Пустовалови изкараха — тихо и мирно, в любов и пълно разбирателство — шест години. Но ето че веднъж през зимата Василий Андреич, както беше пил горещ чай в склада, излезе без шапка да измери дървен материал, простуди се и легна. Лекуваха го най-добрите лекари, но болестта си каза своето и той умря след четиримесечно боледуване. И Оленка пак овдовя.
— На кого ме остави, гълъбчето ми? — ридаеше тя след погребението на мъжа си. — Как ще живея сега без тебе, горката аз, клетата? Добри хора, смилете се над мене, кръглото сираче…
Тя носеше черна рокля с траурни ленти и вече се беше отказала завинаги от шапки и ръкавици, излизаше рядко от къщи, само на черква или на гроба на мъжа си, и водеше живот на монахиня. И едва като минаха шест месеца, свали траура и започна да отваря капаците на прозорците. Понякога дори я виждаха да отива сутрин на пазара за продукти с готвачката си, но как живееше сега и какво ставаше в къщата й, можеха само да се досещат. Досещаха се например по това, че я виждаха да пие чай с ветеринаря в градината си, а той да й чете вестник на глас, и още по това, че като срещнала на пощата една позната дама, казала:
— В нашия град няма правилен ветеринарен надзор и затова има много болести. Непрекъснато се говори, че хората се разболяват от млякото и се заразяват от конете и кравите. За здравето на домашните животни всъщност трябва да се полагат същите грижи, както за здравето на хората.
Тя повтаряше мислите на ветеринаря и сега по всички въпроси беше на едно и също мнение с него. Ясно беше, че не можеше да изкара и една година, без да се привърже към някого, и че новото си щастие беше намерила в пристройката на къщата си. Друга биха осъдили за това, но за Оленка никой не можеше да помисли нещо лошо, тъй като всичко в живота й беше толкова естествено. Двамата с ветеринаря на никого не споменаваха за промяната, настъпила в отношенията им, мъчеха се да я скрият, но не успяваха, защото Оленка не можеше да има тайни. Когато на ветеринаря му идваха гости, колеги от полка, Оленка, докато им наливаше чай или слагаше да вечерят, подхващаше разговор за чумата по рогатия добитък, за туберкулозата при домашните животни, за градските кланици, а той ужасно се смущаваше и когато гостите си отидеха, хващаше я за ръката и съскаше сърдито: